Той беше на пътеката с плодовете и зеленчуците. По-късно тя се чудеше дали щеше да се случи нещо, ако го беше срещнала първо сред картонените кутии на отделението за зърнени закуски, ако го беше зърнала през заледеното стъкло на отворена врата в отделението за замразени храни. Но разположен насред плодородието на късните пъпеши и прозирната маруля, на набъбналите червени чушки и закръглените пъпове на портокалите, той изглеждаше просто красив и всякакво желание от нейна страна беше по-скоро естетическо, отколкото страстно. Наблюдаваше как дългите му пръсти се лутат из зеленчуците, как се протягат към лук, малко моркови, как посягат към букет праз. Очите му, когато вдигна поглед и я видя да го наблюдава, бяха безкрайно кафяви и мили, а косата му се спускаше на зле поддържани вълни, които се нуждаеха от подстригване, но моментално я споходи надежда, че това няма да се случи, изпита почти майчинско чувство — осмисляне, което й позволи да пристъпи по-близо до океана, който със сигурност щеше да намокри обувките й.
Той вдигна зеленчуците в ръката си.
— Майка ми беше французойка — каза й той като своеобразно обяснение. — Все ме питаше „какво правиш, за да се почувстваш щастлив“. Днес за мен това е празът.
Хелън стоеше, без да казва нищо, ръцете й бяха празни. Очите му потърсиха нейните и сетне той се наведе напред, по-сериозен, гласът му беше нежен.
— А вие?
И Хелън, която бе започнала да се чувства така, сякаш животът й е като дневно прелистване на страници, изпълнени с почерка на други хора, внезапно усети, че е попаднала на илюстрация.
Карл хвана затварящата се порта и я отвори отново за Хелън.
— Това не бяха ли Иън и Антония? — попита я той.
Хелън поклати глава, прогонвайки мислите си.
— Да — отвърна. — Мисля, че са те.
— Ще е хубаво и за двамата, ако се получи.
— Не си вкарвай идеи да помагаш, Карл. — Познатият ритъм на шегите им беше мост, който я отвеждаше обратно към него. — Видя колко добре се получи с дъщеря ни. — Тя докосна ръката му, докато минаваше през портата.
— Но Марк е щастлив и те дари с внуци. — Гласът му се нагъна от дяволитост.
Тръгнаха към ресторанта, градината около тях беше февруарски притихнала, само корени и никакви цветя. Паветата на пътеката се чукаха едно в друго под краката им в студа, дъхът им се движеше пред тях, сякаш бързаше да влезе на топло в ресторанта.
— Обичам зимата — отбеляза Хелън.
Карл хвана ръката й и я притегли по-близо до себе си.
— Хубаво — отвърна той.
Беше възнамерявала да остави брака си, беше готова да каже на Карл, сърцето й бе изпълнено с фойерверки за този нов мъж, чиито дрехи до леглото никога не бе купувала или прала, или кърпила, чиито пръсти се плъзгаха по кожата й като река, проследяваха хладни, витаещи следи по вътрешната извивка на ухото й, по наклона на хълбока, сякаш беше поел на път без маршрут, без дата за връщане.
Беше подхванала разговора с Карл достатъчно директно, беше подготвила думите, които да използва, за да му помогне да приеме края на съюз, продължил по-дълго от детството им. Беше избрала кухненската маса, място на домашна топлина без страстта на спалнята, там бяха планирали ваканции, бяха избирали здравни застраховки, бяха решавали какво да направят с мъртвото морско свинче, което бяха открили една съботна сутрин, преди децата да се събудят. Винаги се бяха разбирали добре на тази маса.
Карл седеше срещу нея. Тя видя лицето му, очите му, които изследваха изражението й за следи от радост или гняв, или объркване, пътен знак за посоката на разговора им.
Той не знае какво ще му кажа, помисли си Хелън. Не знае — и мисълта я прониза странна като камбана, която бие фалшиво. Аз знам нещо за себе си, което той не знае. Не можеше да си спомни последния път, когато това е било вярно. Погледна го как я наблюдава и осъзна — не че това имаше някакъв смисъл, но все пак — че за нея някак си Карл винаги е бил с нея, в ума й, в тялото й, по някакъв несъзнателен, но напълно осезаем начин, през всички целувки и стенания, и изследвания на любовната й връзка, точно както беше с нея, докато работеше в градината на двора или си режеше ноктите на краката, седнала сама на ръба на ваната. След близо двайсет години тя просто го носеше, беше част от нея като кръвта, като костите или сънищата. Но там го нямаше. Този мъж, който седеше срещу нея с пясъчно кестенявата си коса и бистри сини очи, чиито ръце бяха държали нейните по време на ражданията и при всеки полет със самолет, който бяха предприемали, беше отделен от нея. И в този момент Хелън разбра как точно ще изглежда болката от нейното напускане, как ще измие лицето му и ще обагри очите му в сиво, което никога няма да изчезне съвсем.