Бих убила всеки, който му причини това, помисли си тя и осъзна колко вярно е това и че тя самата никога не би могла да го стори. Обичам го, каза си тя, и мисълта беше толкова устойчива, колкото и масата между тях.
Карл седеше и я чакаше да заговори.
— Имаше един мъж — каза му тя. — Вече е приключило.
Не че беше приключило, на тялото му трябва време да последва, накъдето го води разумът. Тя никога повече не се върна при любовника си, но имаше мигове, когато на светофар съзираше профил толкова подобен на неговия, че тялото й спираше наелектризирано сякаш встъпваше без нейно съгласие в друг живот, сякаш, бидейки едновременно в тези два живота, тя можеше напълно да престане да съществува.
Карл знаеше, че не е напълно приключило, но не защото тя му беше казала. Той беше влязъл в сивия свят на болката, ако не този, който се бе заклела да избегне, то поне толкова близък до него, че лесно можеха да се объркат. Ироничността на ситуацията я завладя, просмукваща спомените й за бившия й любовник, докато Карл стана повече част от загубената й връзка, отколкото мъжът, с когото беше спала. Припознаваше се. Виждаше мъжете, които взимаше за любовника си, докато караше дъщеря си да пренощува при приятелка или докато взимаше ризите на Карл от химическо чистене, а уханието на колосано създаваше собствен свят около нея. Ако мислеше за връзката, това беше, докато лежеше до Карл нощем, когато всичко в къщата най-сетне бе утихнало, с миризмата на Карл по чаршафите, с дъха му, играещ по възглавницата до нея. Когато готвеше и използваше продукти, с които я бе запознал бившият й любовник, застанал полуоблечен в малката кухня на апартамента си, тя го правеше за семейството си и с течение на времето ястията придобиха нови значения — любимия десерт на Лори, супата, която караше Марк да яде зеленчуци, яхнията, на която може да се разчита да ги утеши след загуба на футболен мач, на гадже, на предложение за работа.
Така че, когато най-накрая видя мъжа, който някога беше неин любовник — на дипломирането на сина й в гимназията, дъщеря й се смееше и сочеше брат си, който прекосяваше подиума със съвсем леко пружиниране в походката, — тя почувства онзи вид копнеж, който изпитваме по нещо, което никога не сме възнамерявали истински да притежаваме. Гадже на по-голяма сестра. Година в Прованс. Когато съзнанието й се проясни, синът й прекосяваше сцената с ликуващо вдигнати ръце, а ръката на Карл държеше нейната.
Същата вечер след тортата и шегите и символичната чаша вино за Марк, за която всички се съгласиха, че не е законна, но най-вероятно не беше девствено преживяване, след като децата й, които вече не можеха да бъдат наричани деца, си бяха легнали или отишли на купони, Карл й подаде плик, пълен с изрезки на снимки от списания, които тя беше събирала с години.
— Прованс — каза Карл и се усмихна. — Един месец в края на август, когато Марк замине в колеж.
Лилиан призова курсистите да заемат местата си.
— Февруари е — подхвана тя. — Почти е Свети Валентин. Според мен Свети Валентин е подарък като времето днес. Ето ни в средата на зимата. Кожата ни от месеци спи зимен сън под пластове дрехи, привикнали сме със сивото. Може да започнем да смятаме, че така ще бъде вечно. И тогава настъпва Свети Валентин. Ден, в който да погледнеш очите на любимия си и да потънеш в цвета. Да хапнеш нещо, което играе с вкусовите ти рецептори, и да си спомниш романтиката.
— Но точно там е работата. — Лилиан прокара замислено пръсти по повърхността на дървената работна маса пред нея. — Ако живеете в сетивата си, бавно, с внимание, ако използвате очите си, върховете на пръстите и вкусовите си рецептори, романтиката не е нещо, за романтиката няма да ви е нужна поздравителна картичка.
Лилиан погледна групата, косата на Клер, все още разрошена от напористото сбогуване на бебето й, елегантното работно сако на Антония, деловата риза на Том, намачкана в края на дълъг ден.
— Невинаги е лесно да забавим живота си. Но все пак, в случай че ни трябва малко помощ, имаме естествена възможност три пъти дневно да научим отново урока.
— Храна? — предположи Иън ухилен.
— Каква прекрасна идея — отвърна Лилиан.