Следобедите беше горещо, жега, която нахлуваше през отворените прозорци на колата им и ги караше да се задъхват, притискаше рамената и главите им, докато накрая се оттеглеха в затворената прохлада на стаята си за насладата от стичащата се с плясък вода в банята им с бели плочки и сетне в леглото, където оставаха като младежи, докато дойдеше време за вечеря. Само за да го направят следващия ден… и по-следващия.
— Ето защо средиземноморските народи са толкова здрави — отбеляза Карл една вечер, като протегна доволно дългите си ръце над главата си.
— Oui — съгласи се тя и му се усмихна над ястие, за което смятаха, че ще е топла яхния с месо и картофи, но всъщност се бе оказало студено струпване на розови и бели меса. („Дали да си вземат по-голям речник“, запитаха се те. Не, всъщност нямаше да го направят.)
И тази нощ тя сънува на френски.
Курсистите стояха около голямата работна маса, в чиито краища на поставки имаше по една радващо червена тенджера, нагрявана от малки проблясващи сребристи кутии с газ отдолу. Миризмата на затоплено сирене и вино, омекнали от горещината, се надигаше упоително към лицата им и всички се наведоха напред, хипнотизирани от аромата и нежното къкрене под тях. Лилиан взе дълга вилица с два зъба и промуши парче багета от близката купа, след което го потопи в къкрещото фондю и го издърпа, изтегляйки булчински воал от сирене, който сръчно зави около вилицата си с кръгово движение.
Тя сдъвка трофея си замислено и отпи глътка бяло вино.
— Идеално — произнесе се накрая.
Хелън приготви хапка и сложи вилицата в устата си, остротата на грюер и ементал се смеси с леката нотка на сухо бяло вино и се разтопиха заедно в нещо по-нежно, по-фино, срещайки се с уверената ръка на хляба, поддържащ цялата смес. Криещи се, почти скрити, така че й се наложи да отхапе втори път, за да е сигурна, бяха игривата целувка на черешовия кирш и шепотът на индийското орехче.
— Когато живеете със сетивата си, жестовете не трябва да са екстравагантни, за да са романтични. Имах един ученик, който ухажва жена с фондю, направено върху кутия с газ „Стерно“ в парка — отбеляза Лилиан.
— Как мина? — полюбопитства Иън.
— Доста добре — небрежно рече Лилиан. — Получи момичето.
Курсистите се струпаха дружески около двете червени тенджери, хранеха се както сами, така и един друг, като забиваха вилиците си в квадратите хляб и после ги потапяха във фондюто, смееха се, когато хлябът заплашваше да се разчупи и техните усилия да го задържат не бяха толкова грациозни като на Лилиан.
— Sacrebleu!17 — възкликна Карл. — Измъква се!
— Нека ти помогна, добри човече — заяви Изабел, която само успя да набута хляба от вилицата на Карл по-надолу в разтопените дълбини.
— Не се ли очаква да целуваме всички, когато някой изпусне хапка? — попита Клер.
— С такава храна на кого му трябва повод? — отвърна Карл и взе жена си в обятията си под възхитените подсвирквания на останалите курсисти.
Измиха небцата си с бяло вино и газирана вода и ги почистиха със салата от пресни марули, набъбнали червени домати и плътен, богат зехтин, обагрен с балсамов оцет.
— Чувствам се напълно жива — отбеляза Клер. — Мога да пробягам осем километра.
— Може би не е точно това идеята — вметна Карл с усмивка.
— А сега — обяви Лилиан — е време за десерта. — Тя показа дълъг, тънък блок шоколад. — Името за какаовото дърво е theobroma, което означава „храна за боговете“. Аз обаче знам, че шоколадът е за нас, хората, защото точката на топене за хубавия шоколад по случайност е температурата в човешката уста.
Тя разчупи шоколада на хапки и сложи по две във всяка малка бяла чинийка.
— Това е тъмен шоколад, който съдържа най-много шоколад. Няма добавени нито мляко, нито много захар. Първоначално може да ви се стори, че не е достатъчно сладък, но сладостта не е всичко. Оставете шоколада да се разтопи на езика ви и да видим какво ще стане.
Тя се захвана да подава малките бели чинийки на всеки участник в курса.
— Лилиан, Хелън не яде шоколад — рече Карл приглушено, когато тя стигна до него. — Отказа го преди години.
Лилиан изгледа Хелън замислено.
— Хората се променят — отбеляза тя меко.