Хелън срещна погледа на Лилиан и пое чинията, която й подаваше.
Шоколадът влезе в устата на Хелън и вкусът беше там, какъвто го помнеше — сякаш беше някаква по-дълбока, по-богата част от нея, всичко, което беше загадъчно и копнеещо, и страстно, и тъжно, някак си се сливаше, изтласкано от водите на брега на въображението й. И там в съзнанието й, както тя знаеше, че ще стане, в мястото, където беше скрила спомена отделно от останалия й живот, беше нейният любовник. Очите му тъмни, ръцете му гладки като морето, носи й горещ шоколад в леглото в студен следобед. Образ, държан настрани като последния детски сладкиш за Вси светии, херметизиран, дали да го предпази от брака си, или да предпази брака си от него, никога не би могла да каже.
Седнала в кухнята на ресторанта тя чу и почувства как пое въздух, после застина, задържайки любовника си в ума си — съвършено равновесие между удоволствие и скръб, докато хапката, която беше приела, се разтвори в устата й и споменът, освободен, потече в нея и се превърна не в начало или край на нещо, а в част от това коя е и винаги е била.
Тя издиша и отново поднесе шоколада към устата си, вдишвайки меката му, прашно-сладка миризма на таван, в който е провесена сушена лавандула. И този път това, което видя, беше широкото, бяло легло в Прованс, прохладната твърдост на колосаните чаршафи, допиращи телата им, още мокри от душа, докато се претъркулваше върху Карл и очите му се разширяваха от неочакваната й дързост, после потъмняваха от наслада, докато тя се движеше нежно, сетне настойчиво, а ръцете му се плъзгаха по краката й да сграбчат бедрата й. Часове по-късно, когато езикът на Карл си проправяше път през капчиците вода, после по потта на кожата й, сякаш тя беше едновременно напълно нова и напълно позната за него.
И друг спомен, без никакво усилие, както една вълна следва друга — години по-късно Карл в обятията й, тялото му разтърсено от ридания, устните й по косата му, шепнещи в горещите, влажни дълбини, че баща му толкова го е обичал, че тя съжалява, толкова съжалява, че винаги ще бъде до него, докато той хлипаше, сякаш плачът беше нов вид дишане и винаги щеше да бъде, докато накрая той забави, а тя го държеше притихнала до края на деня, когато шумовете на пътя, на къщите, на вечерите около тях се надигаха и спадаха.
И още един — веднъж се прибира вкъщи и намира празно платно и кутия с маслени бои — синьо, лилаво, тревистозелено, бяло, теракота, умбра, кафяво — сложени на малкото бюро, което беше направил за нея да приляга в нишата над стълбите. Погледна през прозореца над бюрото и видя триножник, сложен в градината, свободен и силен през прерасналата плетеница от зелено, розово, бяло и жълто в цветните им лехи. Тя си спомни усещането за боята, която се движи през тубичката към палитрата за първи път, четката, която докосва платното като ръка, допираща коприна, гордостта на Карл, когато му показа първата си картина, собственото й лице, грейнало от радост.
И накрая — звука от два чифта обути в пижама крака, които идват в леглото им рано сутринта на Коледа. Твърде малки и, разбира се, твърде рано. Ниският, дълбок глас на Карл, който приветства малчуганите в топлия кръг на двете им тела, ръцете й, протягащи се да обхванат сладкото ухание на техните внуци, дланта й, докосваща лицето на Карл. И после, мислите й твърде големи за сън, докато лежеше и ги наблюдаваше, а коледната утрин нахлуваше през прозорците.
— C’est fini?18 — Лилиан докосваше нежно рамото й с купчина използвани чинии в ръка.
Хелън вдигна поглед да срещне очите на Лилиан.
— Oui — отвърна тя тихо. — Merci.
И подаде чинийката си на Лилиан.
Урокът беше свършил — шоколадът отдавна бе изчезнал, още няколко бутилки вино бяха изпразнени. Клер и Изабел бяха на дежурство за миене на чинии, с ръце потопени до лактите в топла вода, миеха тенджерите от фондю и обсъждаха номера да накараш бебе да спи цяла нощ. Том помагаше на Клои за рециклирането. След като избърсаха плотовете, Хелън и Карл се сбогуваха с останалите курсисти и поеха по павираната пътека от ресторанта към портата.
Иън стоеше на вратата на кухнята и ги наблюдаваше. На смесената светлина първоначално изглеждаше, че Карл и Хелън вървят един след друг, но сетне Иън видя, че ръцете им са свързани, краищата на палтата им се отъркват в лавандуловите храсти, опасващи пътеката.
— Прекрасни са заедно, нали? — Антония се приближи до него.
— Да — съгласи се Иън и замълча. — Чудех се. Искам да кажа, бих искал да ти сготвя вечеря. Лилиан все казва, че трябва да се упражняваме и…