— Да, Иън — отвърна Антония. — Мисля, че това ще ми хареса.
Иън
— „При Лилиан“ — Гласът на човека, който вдигна телефона в кухнята на ресторанта, беше младежки и мъжествен. Звукът от чинии и гласове се разнасяше за фон. — С какво мога да ви помогна?
— Лилиан там ли е? Кажете й, че е Иън.
Телефонът издрънча на плота от неръждаема стомана и Иън се заслуша в гласовете на готвачите, разговорите им се промъкваха между звуците от кълцащи ножове и вода, стичаща се по чинии и зеленчуци. Гласът на Лилиан долетя по кабела.
— Иън? Какво има?
— Тя се съгласи за вечеря — какво да правя сега?
— Ще готвиш, Иън.
— Знам, но какво?
— Ами… какво изпитваш към нея?
— Тя е красива и умна и…
— Мисълта ми е — гласът на Лилиан беше търпелив, — какво искаш?
— Искам… — Иън замълча, след което гласът му се прочисти. — Искам я за остатъка от живота си.
— Значи така ще готвиш.
Талонът за подарък за готварския курс на Лилиан — плътна, елегантна картичка в шоколадов цвят — пристигна с писмо за рождения ден от майката на Иън предишния юли. След като отвори плика, Иън звънна на сестра си.
— Знаеш ли какво ми подари тя? Уроци по готварство. Достатъчно иронично ли ти се струва? Уроци по готварство от жена, която почти никога не е готвила, а когато все пак готвеше, изгаряше яденето, погълната от картината, над която работеше.
— Иън, обичам те. — Отзад Иън чуваше звука от малчуганите, които заявяваха победа или придобивка, трудно беше да се прецени. — Имаш рожден ден. Защо не си направиш подарък и не преодолееш това? Тя беше художник.
— Но защо готварство от всички възможни неща?
— Не знам — може би трябва да попиташ нея. — Сестрата на Иън замълча и той я чу да отнема повода за разпра от едното хлапе и да праща и двамата виещи съучастнически в другата стая. — Ще отидеш ли? На курса?
— Разбира се — гласът на Иън прозвуча предизвикателно дори за самия него, — някой трябва да се научи да готви в това семейство.
Когато Иън беше малък, той се промъкваше на тавана, който майка му ползваше като студио за рисуване. След мрака на стръмните тесни стъпала светлината на помещението грееше като слънчеви лъчи през цветни листенца, сияйна и златиста. Майка му стоеше с профил, осветен от прозореца, в едната ръка държеше четка и оглеждаше платното пред нея с преценяващо око. Все още скрит от частично затворената врата, затаил дъх, той чакаше, момента, който знаеше, че ще настъпи — когато изражението й ще се прочисти и ще стане радостно, а четката ще се пресегне първо към боите, а после към триножника.
През тези ранни години Иън свързваше миризмата на боя, плътна и упойваща, с щастието на лицето на майка му. Единствения път, когато го бяха мъмрили като дете — защото той като цяло беше много добро момче, никога не се пречкаше, от онези момчета, които винаги ще получават пълни шестици, за които родителите му хич не ги е грижа — беше когато се беше прокраднал на тавана, докато майка му и баща му разговаряха една вечер, и беше боядисал ръцете си, за да може да носи миризмата със себе си, мислейки си, че това ще му донесе въодушевлението, което виждаше у майка си. Баща му беше леко стреснат от своето момче със сини ръце, а майка му, след като му обясни, че трябва да внимава със специалната боя, му беше сложила собствен триножник в студиото си. Там той години наред работеше редом с нея — увлечен в извивките и формите, в оранжевите, зелените, жълтите и червените нюанси, в начина, по който четката разнасяше боята по плътните бели листа вестникарска хартия — докато не осъзна, че другите хора никога не виждат на платното това, което той е искал да покаже.
— Няма значение, миличък — успокояваше го майка му. — Не това е смисълът на изкуството.
Но за Иън, който се кланяше на олтара на яснотата, както може само момче, препускащо към зрелостта, точно това беше смисълът.
Когато беше на десет, Иън откри компютрите. Тогава в дома му нямаше компютри, майка му беше по-скоро развеселена, отколкото заинтригувана от идеята, а баща му използваше такава машина в работата си. Но приятел от училище имаше компютър и Иън беше поразен от мига, в който ръцете му докоснаха клавиатурата. Пред себе си имаше партньор с несекваща последователност, чиито правила бяха ненарушими, стига само да ги разбираш. А Иън ги разбираше.
Той тормози родителите си месеци наред, докато на следващата Коледа намери под елхата подарък с правилния размер. Седя до кутията от мига, в който я видя в четири сутринта на Коледа, докато най-сетне дойде време семейството му да отвори подаръците и той можеше да извади наградата си от стиропорната опаковка и да й вдъхне живот. От този момент нататък компютърът или някой от различните му наследници беше кралската особа в неговата стая. С годините и други компютри влязоха в къщата, но те просто бяха служители в живота на семейството — носители на поща, помощници за проучвания. Иън възприемаше компютъра си като най-добрия си приятел, такъв, който винаги безкористно ще отстъпи място на нов модел с по-добра памет, по-бърза мисъл. В къща, изпълнена с неопределеностите на цвета, първите компютри на Иън предлагаха успокоителен свят на черно и бяло.