— Не — увери я Иън. — Прекрасно е. — Той я изгледа продължително. — Знаеш ли, винаги съм се чувствал точно по обратния начин. Не, наистина — засмя се той, като видя физиономията й, — единственото, което някога съм искал, е да бъда сигурен в нещата. Слушам те и ми напомняш за кученце, което видях онзи ден в парка. То просто скочи в езерото след топката си. Изобщо не се зачуди дали топката ще изплува, нито дали езерото има дъно, нито дали ще има достатъчно сили да се върне на брега, нито дали господарят му ще бъде там, когато се завърне… — Иън забави притеснен. — Не че мисля, че си като куче.
— Разбира се, че не — отвърна Антония развеселена.
Те продължиха да изтръгват балатума още известно време, чамовият под се показваше ясно сега, светещите оранжеви и жълти оттенъци на дървото променяха стаята, правеха я по-топла и приветлива, по-жива, част от света навън, както и от този вътре.
— Знаеш ли, Иън — отбеляза Антония, — баща ми все казваше, че на човек му трябва причина да напусне и причина да си отиде. Но понякога си мисля, че причината да си отидеш, е толкова голяма, изпълва те толкова много, че дори не се замисляш защо напускаш, просто го правиш.
— И просто вярваш, че ще се добереш до брега?
— С топката — засмя се Антония.
След срещата с балатума, както предпочиташе да я нарича в мислите си Иън, на него му беше много трудно да се съсредоточи върху нещо друго, освен Антония. Дори при все това му бе коствало месеци да събере кураж да я покани на вечеря. Всъщност, ако не беше Лилиан и енергично сбутване в ребрата от страна на Клои, той можеше и никога да не събере смелост да я покани.
Но тя каза „да“ сякаш го очакваше, сякаш намираше собствената му колебливост затрогваща, което само го направи по-нервен с приближаването на вечерта.
Иън взе телефона и набра номера на майка си. Когато тя отговори, в гласа й се долавяше вълнението, за което Иън знаеше, че означава, че е по средата на нова картина.
— Мога да се обадя пак — бързо каза той.
— Не, видях, че си ти. — Гласът на майка му беше щастлив. Иън си представи картина, изпълнена със сини и жълти нюанси.
— Как си? — попита го тя.
— Всичко е наред. Работата е наред. — Той замълча. — Ходя на курса по готварство.
— Как върви?
— Защо ми подари курс по готварство? — Думите изскочиха от устата му нежелани. — Искам да кажа… ти самата никога не си готвила.
— Не, не особено — Иън почти можеше да чуе майка си как се усмихва.
— Тогава защо ми го подари?
— Ами — майка му замълча в търсене на думи, — когато рисувам, това ми носи радост. Исках и ти да изживееш същото.
— Аз не съм художник, мамо.
— Може би не, но си готвач.
— Откъде знаеш?
— Вероятно от изражението ти, когато опитваше каквото съм сготвила аз. — Смехът на майка му прокънтя по телефонния кабел. — Не се тревожи, наистина се опитваше да бъдеш любезен.
— И така — продължи тя, — какво ще сготвиш за нея?
— За кого?
— За жената.
— Откъде знаеш, че има жена?
— Иън, може и да съм човек на образите, но имам уши. — Отново последва онази усмивка. — Освен това сестра ти ми каза. Какво ще сготвиш?
— Още не съм сигурен — поколеба се Иън.
— Но имаш идея… — не отстъпи майка му.
— Да — отвърна той и внезапно вече знаеше. — Мислех си за телешко по бургундски. Нещо богато и носещо наслада. Поднесено с гъсто червено вино. Тя е такава. И може би тирамису за десерт, всички тези пластове тесто, бита сметана, ром и кафе. И еспресо, без захар, за контраст.
Той спря смутен. Осъзна, че звучи като някой, когото познаваше. И си даде сметка, че говори с този човек.
Апартаментът на Иън беше малък, разграничаването между масата от трапезарията и от кухнята беше по-скоро психологическо, а не физическо, и във всеки случай тя беше достатъчно голяма само за двама. Но Иън беше купил кръгла бяла ленена покривка и беше взел на заем тежки сребърни свещници от възрастната си съседка долу, която настоя единствено Иън да й разкаже всяка подробност на следващия ден — такса, която Иън искрено се надяваше да може да изплати. Цял дълъг половин час спори в цветарския магазин какво да купи, докато накрая вбесената собственичка просто отвори огромното хладилно помещение пълно с рози, маргаритки и карамфили и го набута вътре.
— Избери си сам — каза тя и той ги видя отзад, стояха притихнали над белите пластмасови кофи с червени карамфили и жълти маргаритки. Опушено тъмнопурпурни лалета с краища, обагрени в черно. Струваха почти колкото бутилката „Кот дю Рон“ на дъното на пазарската чанта, но не го беше грижа.