— И се обзалагам, че по случайност имат красива нова кухня, в която да готвят — вметна Хелън. Антония кимна, изчервявайки се.
— Наздраве за кухните — заяви Карл.
— И за онова, което излиза от тях — добави Антония и вдигна чаша към Лилиан.
Чиниите от вечерята бяха празни, последните хапки бяха поети с въздишки на задоволство. Столовете бяха дръпнати назад и разговорите около масата лъкатушеха като притоци на голяма зелена река. Лилиан застана в единия край на масата и вдигна чаша, почуквайки я леко с ножа.
— Имам да направя съобщение — обяви тя. Масата притихна. — Ще имам нов чирак в кухнята си. Надявам се, че ще идвате често и ще опитвате храната й. — Лилиан се пресегна в ъгъла на помещението зад нея и извади бяла униформа на готвач, която постави пред Клои. Тя на свой ред вдигна поглед, а гордостта се разля по лицето й, докато курсът я аплодираше.
— О, милата сладурана — прошепна Изабел на Том, — мисля, че ще се разплаче.
— А сега кой е готов за десерт? — попита Антония. — Иън е направил нещо наистина специално.
Последната чиния беше измита, подът на кухнята блестеше. Клер и Джеймс, които бяха предложили да помогнат в почистването, бяха сложили престилките си в коша за пране и вече се отдалечаваха по пътеката, Клер облегната сънливо на рамото на съпруга си. Лилиан стоеше при дървената работна маса. Кухнята миришеше на вода и сапун, въздухът вибрираше от задружност и лека нотка на желание, едва доловима като шафран, прашно сладка като естрагон.
Беше хубав курс, помисли си Лилиан, и пролетта вече беше в дърветата. Новият курс щеше да започне скоро. Лилиан винаги изпитваше известна тъга на този етап, дори я очакваше. Този път обаче изпитваше по-голямо съжаление от обикновено. Откакто се помнеше, обичаше да е учител, човекът, който познава подправките, които ще събудят спомен, ще излекуват сърце. Харесваше й да пази знанието в сърцето си като тайна, да решава кой студент от кой дар се нуждае. Но този курс беше различен. Тези курсисти си даваха един на друг, протягаха се да се достигнат с такова благородство. Тя видя колко свързани са станали техните животи и разбра, че ще си останат такива. Къде в картината се вписваше учителят, чудеше се тя, когато вече нямаше курс? Лилиан нежно докосна върховете на розите и ги сложи в дълбока ниша до прозореца.
Учителят се вписва в кухнята, разбира се. Разтръсквайки глава на себе си, тя тръгна към задната врата.
— Лилиан?
Том стоеше в подножието на стълбите, яката му беше вдигната да се предпази от хладния вечерен въздух. В градина, пълна с череши, тя долови мирис на ябълки.
— Все още е рано — каза Том, гласът му се понесе през пространството към нея. — Искаш ли да се разходим? Имам история, която искам да ти разкажа.
Лилиан се загледа в стаята зад себе си, плотовете й бяха чисти, хладилното помещение — готово за доставките във вторник. Заслуша се за миг в тихото бръмчене на хладилника, в шепота на цветята във вазата. Изключи светлината и излезе от кухнята.
Благодарности
Тази книга беше дар, поднесен ми от много хора. Щедростта на времето и духа на Марджъри Остърхаут докосна всяка страница. Глория Атоун зададе съвършените въпроси и създаде красиви илюстрации. Ребека Съливан за пореден път доказа вещината и търпението си като приятел, читател и фотограф. Сидни и Дейвид Оливър ми подариха Париж през декември. Школата по готварство „Синята панделка“, Джули Лоуг-Риърдан, Джеф Маклиън и Даян Кембъл, Лиза Куки и Марк Ректин, Вал и Саймън Грифит бяха източници на прекрасно кулинарно вдъхновение. Марк Криймър, Нина Майрдинг, Майкъл Бауърмайстър, Диди Ректин, Пеги Стърдивант и Холи Смит четоха с открити сърца и чисти умове. Писателката М. Джи. Роуз разтвори врати за човек, когото почти не познаваше. Джош Гецлър беше пламенният ми адвокат, Ейми Бъркоуър — необикновеният ми агент, а Рейчъл Кейхън — проницателният ми редактор, който непрестанно ме подкрепяше. И естествено не бих могла без Кайтлин, Райлан и Бен — обичам ви.