Тя остави хартията, взе друга малка торбичка и захвана да прибира в нея продукти от рафтовете с гръб към Лилиан. Сгъна листа хартия, сложи го най-отгоре в торбичката и я подаде на Лилиан.
— Заповядай — рече, — ще чакам да ми разкажеш как е минало.
У дома Лилиан отвори торбичката и вдъхна ароматите на портокал, канела, сладко-горчив шоколад и нещо, което не успя съвсем да разпознае, беше плътно и загадъчно като парфюм, носещ се в гънките на кашмирен шал. Изсипа съставките от торбичката върху кухненския плот и разгъна листа, който Абуелита беше сложила най-отгоре, гледайки го с известна резервираност. Беше рецепта, макар и изписана с почерка на Абуелита, всяка буква дебела като клон и почти също толкова твърда. Лилиан я сърбяха ръцете да изхвърли рецептата, но се поколеба и погледът й попадна върху първия ред от указанията.
Намери вълшебната си пръчица.
Лилиан замръзна. „Ами, добре тогава“ си каза и притегли стол до плота и се изправи върху него, за да се пресегне над шкафа за малката червена тенекиена кутия, в която държеше най-ценните си вещи.
Пръчицата беше близо до дъното на кутията, под първия й билет за кино и миниатюрна фигурка на венециански мост, подарена й от баща й, не много преди да си тръгне и да остави след себе си само пари и миризмата си в чаршафите, която се изпари доста преди Лилиан да се научи да пуска пералня. Под пръчицата имаше стара снимка на майка й, държаща бебето Лилиан, очите й гледаха право в камерата, усмивката й беше широка и великолепна като коя да е шоколадова торта, която Лилиан би се сетила да направи.
Лилиан съзерцава снимката продължително, слезе от стола, стиснала пръчицата в дясната си ръка, и взе рецептата.
Налей мляко в тенджера. Използвай истинско мляко, от масленото.
Абуелита непрестанно се оплакваше от момичета от училището на Лилиан, които не ядяха нейните тамале или пък искаха енчилада без заквасена сметана, след което старателно остъргваха сиренето.
— Кльощави момичета — казваше тя презрително, — мислят си, че могат да привлекат пчела с пръчка.
Направи портокалови стружки. Сложи ги настрани.
Лилиан се усмихна. Тя изпитваше към коктейлната си белачка същото, което някои жени изпитваха към чифт заострени червени обувки — фриволна прищявка, вършеща работа само за празненства, но, о, тъй прекрасна. В деня, когато преди година бе открила малкия уред на гаражна разпродажба, с грейнало лице тя го бе занесла на Абуелита. Тогава даже не знаеше какво е, просто знаеше, че обича малката му дръжка от неръждаема стомана, причудливото парче метал от работната страна с петте му сдържани малки дупчици, края, завит около отворите като ресни на пелерина. Имаше толкова малко поводи за коктейлна белачка, използването й беше като празник.
Лилиан взе портокала и го поднесе към носа си, вдъхвайки аромата. Миришеше на слънчева светлина и лепкави ръце, на лъскави зелени листа и сини, безоблачни небеса. Овощна градина, някъде — Калифорния? Флорида? Родителите й се гледат над главата й, майка й й подава жълто-оранжев плод, по-голям отколкото двете ръце на Лилиан могат да задържат, смее се, казва й „оттук идват супермаркетите.“
Сега Лилиан взе коктейлната белачка и я прокара по заоблената външна повърхност на плода, като сряза кората на пет дълги оранжеви стружки, оставяйки горчивата бяла част под тях.
Разчупи канелата на две.
Канелената пръчка беше светла, завита в себе си като ронлив свитък папирус. Съвсем не беше пръчка, припомни си Лилиан, като се вгледа по-отблизо, а кора — точката, в която се срещат вътрешност и външност. Тя се натроши, когато я разчупи, освобождавайки ароматичност, отчасти топла, отчасти сладка, която погъделичка очите и носа й, а езикът й потръпна, без дори да я е вкусила.
Прибави портокаловите корички и канелата към млякото. Настържи шоколада.
Твърдата, обла буца шоколад беше увита в жълт найлон с червени ивици, блестяща и тъмна, когато я отвори. Шоколадът издаде стържещ звук, когато докосна финия раздел на рендето, посипа се на меки облаци върху плота, излъчвайки уханието на прашни задни стаи, пълни със сладко-горчив шоколад и стари любовни писма, с дъна на стари бюра и последните есенни листа, с бадеми, канела и захар.
Отиде при млякото.
И анасон.
Толкова малко количество от смляната подправка в малката торбичка, която Абуелита й беше дала. Лежеше вътре кротко, незабележимо, с цвета на мокър плажен пясък. Тя развърза връзката на торбичката и спиралки от топло злато и женско биле затанцуваха нагоре към носа й, носеха със себе си километри от далечни пустини и тъмно, беззвездно небе, копнеж, който можеше да почувства в очите си, с върховете на пръстите си. Докато слагаше торбичката върху плота, Лилиан знаеше, че подправката е по-пораснала, отколкото е тя самата.