Наистина ли, Абуелита, попита тя във въздуха.
Съвсем малко. Нека да покъкри, докато всичко се слее в едно. Ще разбереш кога.
Лилиан пусна котлона на тих огън. Отиде до хладилника, взе битата сметана и включи миксера на високи обороти, като периодично проверяваше тенджерата. След известно време видя точиците шоколад да изчезват в млякото, да се разтопяват, сместа да става по-плътна, по-млечна, едно нещо, а не няколко.
Използвай пръчицата.
Лилиан взе пръчицата, замислено завъртайки дръжката между дланите си. Стисна решително тънката централна пръчка и потопи нащърбения край в тенджерата. Разтърка пръчицата напред-назад между дланите си и завъртя ръбовете из течността, като запрати млякото и шоколада в тенджерата на вълни, създаващи мехурчета през повърхността.
— Абракадабра — каза си. — Моля те.
Сега го прибави към кафето на майка си.
Едно жизнено умение, което майката на Лилиан не беше изоставила заради книгите, беше правенето на кафе, на кухненския плот винаги имаше кана с топла течност, незаменима като вълнено палто. Лилиан напълни чашата на майка си до половината с кафе, прибави млечния шоколад, като прецеди портокаловите корички и канелата така, че течността да е гладка за езика.
Гарнирай с бита сметана за мекота. Дай го на майка си.
— Каква е тази удивителна миризма? — зачуди се майка й, когато Лилиан занесе чашата в дневната.
— Вълшебство.
Майка й се пресегна за чашата и я поднесе към устата си, подуха нежно през повърхността, а парата се надигаше на спирали да достигне до носа й. Тя отпи предпазливо, почти озадачена, очите й се вдигнаха от книгата да погледнат към нещо далечно, лицето й почервеня леко. Когато свърши, върна чашата на Лилиан.
— Къде се научи да правиш това? — я попита, облегна се и затвори очи.
— Това е чудесно — поздрави я Абуелита, когато Лилиан й разказа историята на следващия ден. — Накарала си я да си спомни живота си. Сега просто трябва да се протегне към него. Тази рецепта — добави Абуелита, като видя въпросителната физиономия на Лилиан — трябва да е твоя. Но ще я намериш — продължи тя. — Ти си готвач. Това е дар от майка ти.
Лилиан вдигна вежди скептично. Абуелита я изгледа, добронамерено развеселена.
— Понякога, niña1, най-големите ни дарове израстват от това, което не сме получили.
Два дни по-късно след часовете Лилиан се запъти право към вкъщи. Времето се беше обърнало през нощта и когато Лилиан си тръгна от училище, въздухът имаше бистра, трошлива нотка. Лилиан вървеше бързо, за да е в крак с въздуха около нея. Живееше в края на града, където къщите все още можеха да са в съседство до малки овощни градини и където кухненските градини служеха като възпоминание за по-големите ферми от не чак толкова отдавнашни времена. Една овощна градина особено й харесваше — горичка от ябълкови дървета, извити и надвесени, растящи едно към друго като стари братовчеди. Собственикът беше стар като дърветата си и вече не беше в състояние да се грижи за тях кой знае колко. Тревата растеше гъста около дънерите и бръшлян бе започнал да си проправя път нагоре по стволовете им. Но ябълките, изглежда, не бяха забелязали крехкостта на източника си и бяха твърди, хрупкави и сладки. Лилиан ги очакваше всяка година, както и усмивката на стареца, докато й ги подаваше през оградата. Той беше сред дърветата, когато тя мина покрай него и го повика. Мъжът се обърна и присви очи към нея. Махна й, обърна се и се пресегна към дървото. Първо провери една ябълка, после друга. Най-сетне останал доволен, отиде при нея с по една ябълка в ръка.
— Вземи — предложи й ги. — Вкус от новия сезон.
Небето вече притъмняваше, когато Лилиан се прибра у дома, и студеният въздух нахлу с нея през вратата. Майка й седеше на обичайния си стол в дневната, държеше книга под кръг от светлина, хвърляна от лампата за четене.
— Имам нещо за теб, мамо — рече й Лилиан и сложи едната ябълка в ръката на майка си.
Тя взе ябълката и разсеяно притисна гладката й, твърда повърхност към бузата си.