— Сара. Сара Маколи.
— Ами, и това име не е лошо. Мечтали ли сте си името ви да е друго? Аз понякога си мечтая да имам някакво по-яко име. Разбирате ли? Примерно Клеопатра. Или Мари-Софи-Тереза. Знаете ли, че кралицата на Англия има някъде, примерно, шест имена? Казва се Елизабет Александра Мери. А фамилното й име е Уиндзор. Обаче нали е известна, достатъчно е да се подпише просто като „Елизабет К.“ и всички се сещат за кого става дума. Ще ми се и аз да стана известна някой ден. Тогава ще се подписвам просто „Кристал“.
Агентката замълча за миг, след което явно се опомни и попита:
— Чувала ли си за място, наречено „Училището“? Мислим, че се намира в Калифорния. Била ли си в Калифорния?
Ръч се взря замислено в тавана.
— В Калифорния? При сърфистите, кинозвездите и земетресенията? Не. Ама ми се ходи. Хубаво ли е там?
И погледна агентката с големите си невинни кафяви очи.
— Наричай ме агент Микелсън — каза ми с усмивка той. — А аз как да се обръщам към теб? Макс умалително ли е? Максин?
— Не, Дийн. Просто Макс.
Той премигна и отново погледна записките си.
— Ясно. Макс, мисля, че и на двама ни е ясно, че родителите ви не са мисионери.
Ококорих се насреща му.
— Не са ли? За Бога, не им го казвайте. Това ще ги съсипе. Убедени са, че служат на Господ Бог.
Дийн ме изгледа сякаш… знам ли, все едно бях хамстер, който се опитва да му прегризе гърлото. Приложи друга тактика.
— Макс, издирваме мъж на име Джеб Бачълдър. Имаш ли някаква идея къде би могъл да се намира?
Показа ми снимка на Джеб и сърцето ми се сви. За секунда се подвоумих — да предам този лъжлив предател на ФБР, което беше забавният вариант, или да си затварям устата и да не издавам нищо важно, което беше разумният вариант.
Поклатих глава извинително.
— Никога не съм го виждала.
— Някога била ли си в Колорадо?
Повдигнах вежди.
— Това някой от онези квадратните щати в средата на страната ли е?
Дийн си пое дълбоко въздух.
Хвърлих бърз поглед наоколо. Ейнджъл беше седнала на пода до вратата и гризеше моето кексче, като даваше и на Тото. Агентите на Иги и на Ръч се съветваха, скрити зад една папка, а те двамата се бяха изтегнали в столовете си. Ръч се оглеждаше любознателно. Надявах се да запаметява възможните пътища за бягство. Газопровода се изправи, изчурулика едно бодро „чао“ на своя агент и отиде при Ейнджъл.
— Макс, искаме да ви помогнем — каза Дийн тихо. — Но и вие трябва да помогнете на нас. Така е честно.
Изгледах го. Това беше най-развеселяващото нещо, което бях чувала в последните няколко седмици.
— Майтапиш се, нали? Моля те, не ми казвай, че най-сериозният мотив, който имаш, е „така е честно“. Животът не е честен, Дийн.
Стегнах се, наведох се напред към безизразното лице на агента и казах твърдо:
— Нищо не е честно. Нищо. Това е най-тъпото нещо, което съм чувала. Да ви помогнем, защото така е честно. По-добре опитай с нещо такова: „Ако не ми помогнеш, ще изтръгна гръбнака ти и ще те пребия с него“. На това може и да реагирам. Може би.
Дийн стисна зъби и на бузите му се появиха две розови петънца. Стори ми се, че го е яд повече на самия него, отколкото на мен.
— Макс… — започна той напрегнато, но го прекъснаха.
— Благодаря ти, Дийн — каза женски глас. — Аз ще поема оттук.
15
Дийн се изпъна с безизразно лице. Новопоявилата се му се усмихна любезно и зачака. Беше руса — не можех да преценя на каква възраст. Имаше професионалната рутина и излъчване на водеща на новините в някой сериозен канал. И всъщност беше хубава.
Дийн събра документите си, кимна ми и отиде да говори с един от другите агенти. Новата жена седна срещу мен, закри уста с шепа и ми прошепна:
— Всички са доста надути.
Това беше толкова неочаквано, че просто се ухилих насреща й.
Тя протегна ръка през масата, за да се здрависаме.
— Името ми е Ан Уокър — представи се. — За да отговоря на въпроса ти, да, и аз съм от Тях. Аз съм човекът, на когото се обаждат, когато нещата излязат от контрол.
— В момента извън контрол ли са? — попитах учтиво.
Тя се изсмя.
— О, да — рече с отегчение. — Мисля, че когато от някоя болница ни се обадят с вестта, че при тях са постъпили две, а вероятно и цели шест досега неизвестни форми на живот с рекомбинантна ДНК, една от които е тежко ранена, спокойно можем да кажем, че нещата са излезли от контрол. И още как.
— Аха — отговорих аз. — Брей, звучи като че сме доста важни.