— Какво е състоянието му в момента?
Наложих си да успокоя дишането си и да овладея импулса си да полетя нанякъде. В моя случай — буквално.
— Стабилизиран е — каза лекарят с уморено, но смаяно изражение. — Ако всичко е наред, ще се оправи. Трябва да кротува около три седмици.
Тоест вероятно шест дни, предвид изумителните ни способности да оздравяваме и да се възстановяваме изключително бързо.
По дяволите. Шест дни бяха доста време.
— Може ли да го видя?
— След като излезе от реанимацията — отвърна лекарят. — Може би след около четиридесет минути. Надявах се да ми обясниш някои физиологични особености. Забелязах, че…
— Благодаря Ви, докторе — обади се Ан Уокър зад мен.
— Искаше ми се да разбера… — продължи лекарят, гледайки мен.
— Съжалявам — прекъсна го Ан. — Децата са уморени и трябва да си починат. Някой от колегите ми ще отговори на въпросите ви.
— Извинявай, но колегите ти не знаят нищо за нас — напомних на Ан през стиснати зъби.
Лекарят изглеждаше ядосан, но кимна и се отдалечи по коридора. Ан ми се усмихна.
— Стараем се да не вдигаме много шум около вас — каза тя. — Докато не се уверим, че сте добре. Но новините за Ник са страхотни.
Отидохме в чакалнята. Щом ме видяха, останалите от ятото скочиха на крака. Усмихнах им се и вдигнах палец нагоре. Ръч изчурулика радостно, плеснаха ръце с Гази, а Ейнджъл се спусна към мен и ме прегърна. Вдигнах я във въздуха и я стиснах здраво в обятията си.
— Ще се оправи — казах.
— Може ли да го видим? — попита Иги.
— Иг, съжалявам, че ще те разочаровам, обаче ти си сляп. — От облекчение ме беше прихванало чувство за хумор. — След малко обаче може да идеш да го послушаш как диша и дори да поговориш с него… може би.
Иги ме озари със смесицата от смръщване и усмивка, която владееше до съвършенство.
— Здравейте — обади се Ан.
Бях забравила, че е точно зад гърба ми.
— Макс може би ви е разказала за мен. Казвам се Ан Уокър, от ФБР. Обясни ли ви за споразумението, което сключихме?
Хитър ход — дори и да не бях, тя току-що потвърди, че спогодбата ни вече е факт.
— Да — отвърна Ейнджъл и я измери с поглед. — Ще поживеем у вас известно време. За кратко.
— Точно така — кимна Ан и й се усмихна.
— Тото също — реши да се застрахова Ейнджъл.
— Тото?
— Кучето ми.
Тя посочи под стола. Тото се беше свил на кълбо, сложил кротко глава на предните си лапи.
— Как ви пуснаха тук с кучето? — удиви се Ан.
Не ми се щеше да навлизаме в такива подробности.
— Така! Значи, щом Зз… Ник се пооправи, ще идем да живеем в къщата на Ан, за да си отпочинем и да му позволим да се възстанови изцяло. Съгласни ли сте?
Останалите закимаха с различни дози ентусиазъм.
— „Зник“? — измърмори Иги подигравателно.
Не му обърнах внимание.
— Всъщност Ник се нуждае поне от седмица, за да се подобри — каза Ан. — Така че ние може да идем вкъщи още днес, а той ще се присъедини, когато е готов.
Гази премигна. Ръч повдигна вежди.
— Не — казах на Ан. — Не съм се съгласявала на подобно нещо. Няма да оставим Ник тук сам.
— Пълно е с лекари и медицински сестри, а пред вратата му ще пазят двама агенти. Денонощно — обеща Ан.
Скръстих ръце на гърдите си.
— Не. Заличителите ще изядат агентите ви вместо закуска.
Ан не се засмя на шегата ми. Нищо чудно, предвид че вероятно нямаше никаква представа за какво говоря.
— Ще се чувствате по-добре вкъщи — каза тя. — Далеч по-добре ще ви е.
— Но не и за Ник — отсякох.
— Но… Не можем да го местим — каза тя. — Нима мислите да останете при него в стаята?
17
— Момичетата да легнат на леглото — каза Гази. — Ние с Иги ще спим на пода.
— Извинявай, драго сексистче — повдигнах вежди аз. — Какво ще кажеш двамата най-дребни от групата да легнат на леглото — просто защото ще се съберат на него. Тоест вие с Ейнджъл.
— Да — присъедини се и Ръч и присви очи. — Какво? Прекалено съм лигава, за да спя на земята ли?
Гази нахлузи инатливото си изражение, затова прекосих стаята преди да започне да спори. Бяха настанили Зъба в двойна стая, но другото легло беше празно. Двамата най-малки членове на ятото щяха да спят на него, а останалите щяхме да се настаним както дойде.
— Разбира се, Ваше Височество разполага с цяло легло само за себе си — казах на Зъба.
— Точно така — отвърна той замаяно. — Защото отстрани в тялото на Наше Височество зее дупка.