Добре ли е Зъба? — попитах Гласа наум. Не че някога беше отговарял кратко и ясно на конкретен въпрос, по дяволите. И сега не изневери на традицията.
— Ох, настъпи фибрилация — рече единият парамедик притеснено и посочи преносимия електрокардиограф, който отчиташе „туп-туп-туп“ много бързо. — Приготви дефибрилатора.
— Не! — викнах аз и стреснах всички.
Парамедикът застина изненадан с дефибрилатора в ръце.
— Сърцето му винаги бие така. Винаги е толкова бързо. За него това е нормално.
Не знам дали щеше да прибегне до дефибрилатора въпреки предупреждението ми, но така или иначе в този миг влетяхме пред спешния вход на болницата и настана пълен хаос.
Появиха се санитари с количка на колела, а парамедиците трескаво описаха състоянието на Зъба на една сестра. След това го качиха в количката и го подкараха нанякъде — по коридора, а после през една врата.
Понечих да го последвам, но една сестра ме спря.
— Нека първо да го прегледат лекарите — каза тя и вдигна папката в ръцете си. — Вие можете да ми дадете малко информация. Как се казва? Вашият приятел ли е?
— Казва се… Ник — излъгах притеснено. — Ник… хм… Райд. Брат ми е.
Сестрата измери с поглед русата ми коса и светлата кожа. Очевидно ме сравняваше наум със Зъба — който беше с черна коса, тъмни очи и смугла кожа.
— На всички ни е брат — обади се Ръч объркано.
Сестрата се обърна към Ръч, която беше чернокожа, а после и към останалите. Бяхме напълно различни един от друг, с изключение на Газопровода и Ейнджъл, единствените двама с кръвна връзка помежду си.
— Осиновени сме — казах. — Родителите ни са… мисионери.
Браво! — похвалих сама себе си наум. — Отлично! Мисионери!
— В момента ги няма. За кратко. На… мисия са. Аз отговарям за останалите.
Един лекар в зелена престилка се втурна към нас.
— Госпожице? — каза и погледна първо мен, а после и останалите. — Бихте ли дошли с мен? Веднага?
— Дали вече е видял крилете? — измърмори Иги едва чуто.
Потупах го два пъти отгоре по ръката. Това значеше: Ти отговаряш, докато се върна. Той кимна, а аз последвах лекаря по коридора. Чувствах се все едно ме водят на смърт.
11
Забързан напред, лекарят ме огледа, сякаш бях експонат в зоопарка. Бях свикнала, но сърцето ми се сви.
Най-големите ми страхове бяха на път да се сбъднат. Почти можех да усетя решетката на клетката за куче, която се затваряше все по-плътно около мен. Проклети Заличители! Мразех ги! Неотменно се появяваха и съсипваха всичко.
Трябва да уважаваш врага си, Макс — каза Гласът. — Никога не ги подценявай. В мига, в който го направиш, ще те смачкат. Трябва да бъдеш съобразителна. Уважавай уменията им, дори и те да не уважават твоите.
Преглътнах. Щом казваш.
Минахме през една тежка двойна врата и се озовахме в малка и доста зловеща стая, облицована с плочки. Зъба лежеше на една носилка на колела.
Беше покрит с тръбички: една влизаше в гърлото му, а от ръцете му се подаваха още няколко. Закрих уста с ръка. Не бях глезла, но откъслечните болезнени спомени за експериментите, които бяха правили с нас в Училището, връхлетяха съзнанието ми. Искаше ми се Гласът да продължи да говори, да каже нещо тъпо, за да му се ядосам, и това да прогони спомените.
Край Зъба стояха лекарка и медицинска сестра. Бяха срязали ризата и якето му и ги бяха махнали. Ужасяващите зеещи рани от нокти отстрани на тялото му все още кървяха.
След като ме доведе до тук, лекарят като че загуби ума и дума.
— Ще… ще се оправи ли? — попитах аз.
Едва не се задавих. Не можех да си представя живота без Зъба.
— Не знаем — каза лекарят с угрижено изражение.
Лекарката го посочи.
— Добре ли го познавате?
— Това е брат ми.
— И вие ли сте… като него? — попита тя.
— Да.
Стиснах зъби и впих поглед в Зъба. Усетих как мускулите ми се стягат, а по вените ми плъзна нова доза нежелан сковаващ поток адреналин. Първо блъскам медицинската сестра в коленете с тази количка…
— Значи ще ни бъдете от полза — каза първият лекар с облекчение, — тъй като нямаме представа какво да правим. Да започнем с пулса.
Погледнах електрокардиографа. Сигналите бяха бързи и непостоянни.
— Трябва да бъде по-гладък — казах — и по-бърз.
Щракнах няколко пъти с пръсти, за да им покажа какво имам предвид.