Готова бях да се обзаложа, че в камерата имаше все някакви сензори. Когато пуснеш опитното зайче в лабиринта, продължаваш да го следиш, за да видиш какви ще са резултатите. Вероятно от самото начало записваха налудничавите ми приказки и плача ми.
Така. Как да се престоря на мъртва?
Отпуснах се в плътната течност. Тя ме задържа напълно — дори не трябваше да надигам глава, за да дишам. Забавих дишането си. Вдишай, издишай, едно, две, три, четири. Отпуснах всичките си мускули. И после просто… потънах в себе си. Представих си, че съм машина и постепенно изключвам отделните си уреди. Просто накарах всичките си системи да забавят действието си все повече и повече.
Пулсът ми намали ход в ленивата тишина, после забави още. Затворих очи. Всичко застина в тишина. Може би щях да остана в тази влажна гробница завинаги.
Нямаше време, мисъл, движение.
Надявах се, че не съм умряла наистина.
В противен случай щеше да е наистина трудно да открия родителите ни и да спася света.
129
Не виждам смисъл да ви занимавам с отегчителните подробности, но накрая успяхме да стигнем до компютърната зала на „Айтекс“. Засега планът се развиваше идеално.
Изшътках на останалите да се скрият в най-тъмния ъгъл на помещението, а те дори ме послушаха. След това пуснах един от компютрите. Машината заработи с тихо жужене. Бяха ме инструктирали, че Ръч разбира от компютри, затова й направих знак да се приближи.
— Виж какво можеш да научиш за „Айтекс“ — прошепнах. — Побързай, не знам колко време имаме.
Според часовника ми имахме точно шест минути и четиридесет и седем секунди.
— Добре — отговори Ръч шепнешком.
Настани се на табуретката и веднага отвори менюто „Изброй програмите“. После включи операционния прозорец и затрака някаква неразбираема поредица букви.
Въздъхнах и зачаках да запецне, за да се намеся аз. Бяха ме научили на всичко необходимо, за да доведа останалите, където трябваше.
— Ето, готово — прошепна Ръч.
Пред удивения ми поглед на екрана заизскачаха прозорец след прозорец с информация, всички с надпис: „С ограничен достъп“. Хм. Тази мутантка може и да беше по-умна, отколкото изглеждаше. Току-виж все нещо се беше получило както трябва с нея.
— Добре, започвай да четеш — наредих и надникнах през рамото й.
Времето на изродчетата изтичаше.
130
Аз, Максимум Райд, бях мъртва, но явно никой не го забелязваше.
Дали пък наистина не бях умряла? Бях на път да ми стане все едно.
Най-сетне — най-сетне! — похитителите ми се усетиха, че вместо интересен лабораторен екземпляр си имат доста пасивно мъртво тяло.
Потънала в дълбок транс, имах само част от секундата, за да се подготвя, преди да отворят с трясък капака на камерата и вътре да нахлуе изпепеляваща ретините ми ослепителна светлина. Да остана неподвижна беше най-чудовищното предизвикателство в живота ми.
Чуха се гласове.
— Какво става? Кой я наблюдаваше? Ще ни откъснат главите!
Нечии ръце отново ме сграбчиха и ме извадиха от камерата. И за пореден път това беше най-ужасното и болезнено нещо, което можех да си представя. Този път обаче се насилих да отворя очи, да стъпя на земята и да изрева.
С разтреперани колене разперих криле и се постарах да изтръскам течността по тях. Потресът по лицата, които зърнах за кратко, бързо се замени от гняв. С втори дрезгав и прегракнал вик, който прозвуча далеч по-безобидно, отколкото целях, се хвърлих напред. Видях неясните очертания на прозорец и се затичах към него, като едва се задържах на омекналите си като гума крака. Щом стигнах, се хвърлих към стъклото с ръце, сграбчили мокрите ми дрехи и криле.
Дано стъклото да не е армирано — ми мина през ума в последния момент.
Явно не беше, защото успях да го разбия с трясък. Почувствах се сякаш върху всички клетки в тялото ми беше връхлетял камион. Изпищях от болка, усетих влажния въздух по кожата на лицето си и полетях надолу.
Опитах се да раздвижа криле и да си припомня познатото усещане на вятъра по тях — по леките ми прекрасни платна от мускули, пера и кости. Усетих единствено вкочаненост и безжизненост, сякаш ме бяха потопили в упойка.
Действай, за Бога, действай! — помислих и си представих как се превръщам в купчина останки на земята около пет етажа по-надолу.
Навън беше тъмно — облекчение за очите ми. Отворих ги и съзрях земята, която се носеше към мен прекалено бързо. Отново разперих криле отчаяно с надеждата да ме подхванат и да ме понесат във въздуха.