Тряс!
Ари нахлу през вратата на компютърната зала.
— Пръснете се! — извика Зъба и се хвърли към кучеликото момче.
Какво търси този дървеняк тук? — удивих се аз. Очаквах да се появи специалният отряд за елиминация на „Айтекс“, а не някое от смотаните вълчета. Къде беше отрядът? Погледнах часовника си и реших да видя как двамата мутанти се налагат един друг на пода.
Поне докато Газопровод не извика:
— Паяци!
Под вратата се появи огромно количество паяци, черен килим с космати крачка, който пълзеше към него като лава.
Ари внезапно се откъсна от Зъба и се огледа кръвожадно наоколо.
— Ето! — обадих се аз.
Сграбчих Ейнджъл за тънките мишници и я задържах. Тя се опита да ме блъсне към изхода, но се запънах с пети.
Ухилен, Ари се метна към нас и ухапа Ейнджъл под лакътя. Тя нададе пронизителен писък, който ме накара да потръпна.
— Не-е-е! — изрева Зъба от другия край на помещението, но някаква клетка се появи от нищото и се стовари отгоре му.
— Плъхове! Плъхове! — нададе вой Ръч и се покатери на едно от бюрата.
Взе да скача от маса на маса, насочвайки се към изхода, но накъдето и да тръгнеше, след нея се понасяше орда цвъртящи плъхове с голи розови опашки. Няколко се покатериха по крачолите й и я накараха да спре на място. Тя закри лице с ръце и се разпищя.
Накрая всички пищяха с пълно гърло. Настана пълен хаос. Всички присъстващи, с изключение на мен, преживяваха най-ужасния си кошмар и се бяха сблъскали с най-големия страх в живота си — дори и псето. То се беше пъхнало под една маса и гледаше ужасено купа обикновена кучешка храна.
Все още държах Ейнджъл, която се бореше далеч по-ожесточено, отколкото си бях представяла. Риташе и мен, и Ари, въпреки че от огромната рана на ръката й шуртеше кръв.
Не се сдържах и се усмихнах — ама че упорито малко мутантче!
С крайчеца на окото си забелязах Зъба, който ме изгледа невярващо и взе да блъска решетките на клетката си.
— Банда! Банда! — извика той. Плътният му глас надвика пронизителните им писъци. — Това не може да е истина! Не е истина!
Ще ти се да не е, изрод — помислих си аз.
135
Представете си: можех да проследя миризмата им. Не знам дали това беше някакво новопоявило се умение, или просто се бяха поомирисали, но можех да проследя пътя, по който беше минало ятото.
Бяха влезли през вентилационната система. Последвах ги, като дори се върнах назад няколко пъти, както бяха направили и те. Накрая усетих, че са наблизо, и когато се съсредоточих, успях да доловя шепот. Стигнах до отдушник, който гледаше към компютърна зала в мазето, донякъде подобна на онази в Института. Дали пък някой интериорен дизайнер не специализираше в работата за луди учени?
Ето го Зъба! Охраняваше вратата. Ейнджъл следеше Тото да пази тишина. Огледах другия край на залата. Ръч седеше на компютъра и четеше нещо. По бузите й се стичаха сълзи, от което сърцето ми се сви. И внезапно… видях нея.
Другата аз.
— Макс, Макс, виж само! — каза Ръч и се обърна към нея.
Кръвта замръзна в жилите ми.
Изглеждаше точно като мен. Отметна нетърпеливо коса точно както го правех аз.
В гърдите ми се надигна нов прилив на гняв и се задъхах. Бяха си позволили да направят резервна Макс и просто ме бяха заменили. Това получаваше седемнайсет точки по скалата за злодеяния от едно до десет.
Щях да убия другата Макс. Ами ятото ми? Защо не се усещаха? Нима тя беше толкова съвършена имитация? Вярно, можех да се закълна, че сякаш гледах холограма или видеозапис как самата аз общувам с Ръч.
Огледах се отново — и видях, че Ейнджъл е впила очи право в мен през отдушника.
Скрих се моментално, за да не ме издаде. След което ми мина ужасяваща мисъл: ами ако Ейнджъл решеше, че аз съм измамницата? Ако фалшивата Макс ги беше заблудила?
Боже, трябваше да сложа край на това на мига!
Мрачно се заех да отворя скобите, с които беше закрепена решетката на отдушника. И изведнъж видях как под мен любимият ми противник влита в компютърната зала. Ари. Този път трябваше да приключа с него веднъж завинаги.
Същевременно трябваше да се справя и с най-ненавистния си враг — мен.
136
Посред целия хаос и писъците някакъв трясък ни накара да обърнем глави. Не можах да повярвам — старата Макс, Максимум Райд, се спусна през отдушника и влезе в залата. Откъде се беше взела? Нали уж щяха да се погрижат за нея!