Но трябваше да я премахна. Имаше една Макс в излишък. Отново изревах, метнах се напред и я изненадах със страничен ритник, който отново я събори на земята. Скочих отгоре й, седнах на корема й и я фраснах право в носа. Тя потръпна, главата й се отметна встрани, а от носа й рукна кръв.
— Мислиш се за голямата работа — изсъсках аз.
Тя взе да се боричка под мен, но аз притиснах ръцете й към тялото с колене и я хванах за гърлото.
Това можеше да приключи само по един начин: с моята победа. Бях създадена, за да оцелявам. Съдбата ми беше да надвивам всяко по-слабо от мен същество, което се изправеше на пътя ми. Само това ме интересуваше. Слабото място на Макс беше, че тя мислеше и за всичко останало — за тъпото си ято, за тъпите си родители, за предателството на Джеб, за куп други неща, но не и за онова, за което трябваше.
При мисълта колко жалка беше, се изкикотих с глас. Бях готова да я смачкам.
Но внезапно тя изви гръб, изръмжа и ме блъсна силно встрани. Скочи на крака и ме изрита в брадичката с такава сила, че ударих глава в пода и едва не загубих съзнание. Възседна ме точно както го бях направила аз преди секунди, хвана ме за гърлото с две ръце и започна да стиска. Течащата от носа й кръв й придаваше освирепял, неудържим вид. Едното й око се беше затворило от отока, но въпреки това ме държеше в стоманена хватка. Сграбчих ръцете й и се опитах да ги махна, но не можах да я помръдна.
— Макс? — обади се Газопровод отново. Нито аз, нито тя му обърнахме внимание. — Важно е…
Боже мой — помислих си с лека изненада, без да спирам да се съпротивлявам. — Тя ще победи.
Никога не ми беше минавало през ума, че това е възможно. Във всички възстановки, през които бях преминала, във всички упражнения, винаги побеждавах аз. За свое учудване обаче зрителното ми поле взе да се свива и започна да ми притъмнява. Опитах се с всички сили да я отърся от себе си, но тя беше по-силна от мен.
— Може да има само една Макс — дочух в полусъзнание думите на Джеб. Долетяха някъде отдалеч и прокънтяха в главата ми.
Това… е… всичко… — помислих си замаяно. — Това… е… краят.
Изведнъж хватката около гърлото ми се отпусна.
Въздухът нахлу в гърдите ми като бесен разпенен поток. Картината пред очите ми изсветля и с хриптене отново започнах да дишам.
Старата Макс слезе от гърдите ми. Закашлях се, хванах се за гърлото и с усилие успях да седна на пода.
— Аз съм по-силната — изкрещя тя на учените. — По-силна съм от вас. Защото няма да ви доставя удоволствието да убия това момиче. Няма да падна на вашето жалко ниво!
139
— Макс — каза Джеб с изненада в гласа. — Не може да има две Макс.
Погледнах към фалшивата Макс под мен, която гълташе въздух като риба на сухо. Бях видяла как зениците й се свиват до размерите на карфица и бях усетила колко близо съм до това да я довърша. Но опитното зайче беше решило да избяга от лабиринта.
— Тогава не трябваше да правите втора Макс — казах студено. — Проблемът си е ваш.
— Не разбираш — започна един от учените. — Само една от двете може да осъществи съдбата си и да изпълни мисията.
Това прозвуча тъпо и високомерно. Без да изпускам фалшивата Макс от очи, се върнах при ятото и се подготвих или да бягаме, или да се бием.
— Честно казано — обърнах се към Бялата престилка, — струва ми се, че не сте премислили нещата добре. Сериозно. Включили сте ни в уравнението и сте предвидили някакъв резултат. Е, имам новини за теб, умнико.
Огледах групата учени, Джеб, Ари. Адреналинът все още бушуваше във вените ми, от носа ми течеше кръв и ми се искаше да сритам още нечий задник.
— Във вашето уравнение ние сме променливите. И се променяме. — Думите ми излизаха като злобно съскане. — Онова, което вие, тъпи боклуци, не можете да проумеете, е, че аз всъщност съм човешко същество, по дяволите. — Посочих другата Макс, която беше застанала на четири крака и се опитваше да се изправи. — Тя също е истинска. И е човек. С всички ни е така! Писна ми да скачам през вашите обръчи. Може да се самозалъгвате, че го правите, за да спасите света, но всъщност сте орда ненормални кукловоди, които вероятно не са можели да излязат с момиче и в гимназията.
Обикалях наоколо наистина ядосана. Потта, която се лееше от челото ми, започна да смъди в драскотината на бузата ми.
Неочаквано се разнесе вой на аларма. Чуха се викове и тропот на обувки.
Джеб и останалите учени се спогледаха. Все още не можех да осмисля какво точно става. Те бяха ли част от „Айтекс“, или не?