— Макс? — каза Газопровода.
— Трябва да се омитаме — казах трескаво.
Огледах се за възможни пътища за бягство, след което ми просветна — намирахме се под земята. По дяволите. Играта определено щеше да загрубее.
Джеб и другите Бели престилки отстъпиха назад към Заличителите. Фалшивата Макс изглеждаше объркана — явно не можеше да реши на чия страна да застане. За малко да ми стане жал за нея.
— Макс, наистина…
— Какво? — троснах се и се обърнах към Гази. — Ако не си забелязал, в момента е доста напечено. Какво толкова важно има?
Той ме погледна чистосърдечно с големите си сини очи, които толкова приличаха на тези на Ейнджъл.
— Залегни.
За части от секундата се озовах на пода, претърколих се под една маса и закрих глава с ръце. Когато някое обикновено осемгодишно момче каже „залегни“, вероятно ви очаква струя от воден пистолет. Когато Гази каже „залегни“, подгответе се за сътресение с адски мащаби, при това много скоро.
БА-А-АМ!!!
Тъпанчетата ми писнаха от силата на взрива. В устата ми на мига нахлуха прахоляк, власинки от килима и някаква течност, за чийто произход предпочитах да не се замислям. Ударната вълна ме изхвърли на около метър и двайсет, както си бях на кълбо, след което отгоре ми падна нещо и ми изкара въздуха. Вторичните гърмежи и новия по-слаб взрив ме накараха да се свия още по-плътно, но на мига, щом експлозиите престанаха, изправих гръб, изстенах и успях да отърся отломките от себе си.
— Докладвайте! — извиках аз и се закашлях яростно от нахлулия в дробовете ми прах.
Бях засипана с големи парчета от масите и мазилка от тавана. Щеше да е същинско чудо, ако нямах счупени кости. Имах чувството, че ме е блъснал огромен камион, може би дори два.
Успях да се изправя несигурно между пристъпите кашлица.
— Докладвайте! — извиках отново на ръба на истерията.
140
Залата беше пълна с облаци прахоляк и навсякъде се носеха влакна от килима. Червените аварийни лампи бяха светнали и оцветяваха всичко наоколо в злокобно кърваво сияние.
Все още не бях получила отговор от никого. Извиках още по-силно:
— Докладвайте!
Запровирах се между отломките. С един бърз поглед установих, че няколко от Белите престилки се бяха озовали на грешното място в грешното време — бяха се проснали в безсъзнание на пода. Не виждах Ари никъде, но изпод купчина отломки се подаваха два крака. Не ми бяха познати.
В другия край на стаята Джеб с мъка се опитваше да се изправи. Целият беше в прах, а от брадичката му течеше кръв.
— Тук съм! — каза Ейнджъл и изпитах първата вълна облекчение.
— Тук — изхриптя Ръч и изпълзя изпод останките на едно бюро, кашляйки.
— Тук — гласът на Тото дойде иззад един преобърнат стол, който изритах настрана. Целият Тото беше плътно сив, с изключение на очите. — И не съм доволен от този факт, повярвай ми — добави той мрачно.
— Тук — дочу се и тихият спокоен глас на Зъба и той се появи от вдлъбнатината, която беше оставил в отсрещната стена. Вероятно доста го беше заболяло.
— Това беше жестоко — викна Гази и скочи на крака. От тялото му се посипаха парченца от мебелите и стените.
— Определено е десетка — каза Иги и се измъкна изпод останките на едно бюро. — Заслужава я дори само за звуковата вълна.
За около минута след взрива беше настанала злокобна тишина, но сега от коридора прозвучаха гласове. Отново чухме нечии заповеди, щракане на оръжия, тичане. Само че сега стъпките не звучаха толкова уверено. Изпод отломките се дочуха стонове.
Огледах се отново и установих, че ятото беше невредимо и бяхме готови да тръгваме. Както и че…
…в стената на мазето зееше огромна дупка, през която можеше да мине и камион. Отворът водеше навън в нощта.
— О, прекрасно — каза Ръч.
Ухилих се и едва не се разплаках. Ятото за пореден път бе оцеляло. Животът ни непрекъснато увисваше на тънък косъм. Всеки път, когато се опитваха да ни победят, ние им доказвахме, че с нас шега не бива. Бях толкова горда, толкова бясна, а, като се замислих, и толкова охлузена.
— Напълно си права — казах и забързах към дупката.
Щом се изравних с Гази, протегнах ръка.
— Отлична работа — казах и плеснах длан в неговата.
— Макс? — каза Ейнджъл.
Изглеждаше като посипана със сиво брашно.
— Да, мъниче?
— Сега ще си тръгваме ли?