Иван Вазов
Учител по история
На мегданчето между хотел „Македония“ и градската баня един ден видях куп хлапета, наобиколили една подвижна панорама. Силно любопитство се четеше по лицата на повечето от тях: те, с петте стотинки в ръката и с тревожно нетърпение в душата, чакаха да им дойде редът и те да гудят жадните си очи на двете уголемителни стъкла. Те хвърляха завистливо погледи на двамата щастливци — две руси чорлави главички, които сега бяха залепнали носовете си на тях, обаяни, унесени в блаженство от чудесиите, що виждаха под монотонния бъбър на ступана на панорамата.
Но що виждаха именно, аз не знаях и малко ме интересуваше да знам. Вниманието ми сега привлече друго нещо: самата панорама и обладателят й. Панорамата — боже мой, каква панорама! — вехто, дрипаво, разнебитено ковчеже, прогнило от старост, излузено от търкане и странствувания, със следите на хиляди потове и мазнини, каквото може да обладава само една чудотворна икона. Тя се държеше един лакет високо над земята, подпирана от дървено магарце, и то с печата на безконечни скитания по света. Тоя беден дрипел-панорама, тъй унизена, тъй злочеста, възбуждаше почти съжаление; сякаш едно живо същество, което носи незаличимите рани от окаян живот.
Стопанът й, който я въртеше и когото тя хранеше, хармонизираше поразително с нея. Той беше старо, излузено човече, с дребно лице, много сплескано от страните, с побеляла коса и мустаци. Погледът му, разсеян, тъп и равнодушен, падаше безучастно върху минувачите или върху хлапетата, които се редяха пред стъклата, а без кръвните му уста обаждаха автоматично и безсъзнателно, с ленив и уморен глас, за хиляден път съдържанието на картините, които се чредуваха в ковчега пред възхитените очи на зрителите.
И на него тоя кир и вехтина, и окаянство! И по него страшните следи, оставени от верига години на тегла и бедувания! И той игралце и жертва на немилостива съдба, която го принудила да свърже последните дни на живота си с това изглозгано ковчеже и да чака от него препитанието си!
По чуждото произнасяне някои думи, които уличният гърмеж остави да дойдат до слуха ми, разбрах, че този човек не беше българин, а другоземец. Но какъв? По облеклото му — озобана шапчица от черна кожа, късо изжулено палтенце, изрусяло от времето и стихиите, със зинали джебове и окъсели стари панталони, — както и по невчесаната му рядка брада и неприятна физиономия, би го взел човек за софийски евреин от типа на битпазарските търгувачи, но това предположение беше недопустимо: подвижният и спекулативен ум на евреина не би избрал такъв занаят за прехрана, първобитен и несложен, колкото и неблагодарен.
— Излозение на Цикаго!
— Боет на Дакомея от франсъзи!
— Боет на Тонкин!
Додето артистът произнасяше вяло и напевателно тия фрази, от които всяка съответствуваше на новото завъртване ключа на панорамата, аз впивах очите си в чертите на лицето му. На всяка минута те ми ставаха по-малко чужди. Те будеха в ума ми неясни, мъгливи спомени за някакъв забравен, отдалечен период на моя живот, заглъхнал в мъжделивостта на миналото. Някакъв свеж дъх от моето детинство лъхна въз мене.
Но в каква свръзка беше това лице с възпоминанията ми от онова време? Аз даже взех да виждам познайница някаква и в панорамата! Да, въпреки неузнаваемия си от оваляност и кръпки вид, в нея се запазваше нещо видено и познато за мене; някои белези в тая машина, които не можах да разбера кои са и де са, ми говореха, че тя е същата оная, що съм видял и почти любил някога — де? кога? — не помнех.
— Смирт на руски цар Александър втори! Изведнаж този глас, монотонен и плачевен, сепна душата ми, дръпна булото от очите ми — аз разбрах кого имах пред себе си:
Той беще Йоргу Панормаджият.
Има възпоминания от детинската възраст, които упорито траят и пребъдват във всичката си пленителна сила; те преживяват много други по-силни и по-резки от последващите епохи на нашия живот; могат каквито щат потреси да произлязат в нашето нравствено същество, люти страдания да изнурят, оболят и изтрият нашата душа, но тия възпоминания стоят живи, макар и спящи в нея като старинните надписи на излузен от вековете мрамор, покрити с праха на времето.
Помня, бях на седем или осем години дете, когато в селото се разнесе чудата вест, че дошъл панормаджия. Тая дума, пръв път чута тогаз, пленяваше с вълшебна новост. Помня как светът се стече към тая невидена дотогава машина, през стъклата на която се виждаха световни чудесии и работи необикновени. Това беше празник велик за моите връстници. Баща ми ми даде десет пари и с тях се вредих да погледам в тайните на тоя ковчег. Той беше същият, който виждах сега пред гостилницата „Македония“, но нов още; ступанът му беше същият, но млад още. Викаха го Йоргу „Панормаджият“. Той тогава не знаеше български и обясняваше по турски картините на панорамата си, пак с тоя пискливоплачевен, напевателен тон. Картините, които поразиха там моето детинско въображение, бяха: Венеция с лагуните си; образите на Наполеона III и императрица Евгения; боеве от Кримската война и пълководците й; епизоди от Типосаибовото въстание в Индия; Гарибалди и други още съвременни тогава исторически събития и личности. Тоя рояк от нови впечатления се запечата неизгладим от моята душа. Аз вече знаех най-новата история, седем години преди да захвана в трети клас изучаването на най-старата. Куп исторически ликове и имена, тъй чужди на моето детинско разумение, се вкорениха в паметта ми. И с каква реалност! Грубо отлитографираните изображения, които един механически ключ изкарваше няколко секунди пред омаяния ми поглед, и заменяни с други, обладаваха живот, душа, движение; хората и местностите бяха действителни и обаянието им неизразимо силно. Моят неопитен вкус и доверчива душа се поддадоха на пълнейшата илюзия и даже този знаменит човек Йоргу, носител на един нов свят в нашето заглъхнало, покойно село, сдоби за мене тайнствено величие и ми вдъхваше непостижимо благоговение. Как човек, който живее тъй близко, в постоянна интимност с велики хора и истории?! Появлението на тая панорама в село състави велико събитие за мене.