Но образът в панорамата, който най-силно удари въображението ми и заедно с гръмотевичното си име се запечата в прясната ми душа, беше Наполеон Бонапарт. Екът на това име, въпреки далечината на епохата и местата, дето бе гърмяло, бе проникнал и в тоя ъгъл и останал пресен до него ден като символ на сила и страхотия. „Сякаш че е някой Гунупарти!…“ „Гунупарти“ се наричаше Бонапарт при Балкана, както при Нил — „Бунаберди“. Само легендарните имена претърпяват такива метаморфози…
Помня, че картината представляваше сцена от връщането из Русия на Великата армия: снеговито поле; в дъното — тъмни редове от разбъркана войска; кола и талиги спрели; най-наблизо-пуши се огън, на който се греят няколко войника, с глави, увити в парцали. До тях, прав, стоеше човек в замислено положение, с чудата някаква капела на глава, със сиво палто и едната ръка увряна в пазухата…
— „Наполеон Бонапарти!“… — викаше Йоргу.
Трийсет и пет години близо са минали оттогава. Образът на Наполеона Бонапарта — на Йорговия Наполеон Бонапарт — стои живо издълбан в душата ми. Той именно ми се изпречва винаги, когато това име се произнесе, колчем ми се мерне в историята или в поезията колосалната фигура на тоз извънреден човек, в култа на когото са живели народи, поколения, велики глави — Хюговци, Байроновци, Хайневци — и от чието шеметно порабощение не се е отървал дори и краят на тоя скептически век. Аз се чудих в парижките музеи на великолепните платна на Жиродетовци, Рифетовци, Мейсониеровци и другите пластични възпроизводители на Наполеоновата епопея; но те, ако предизвикаха възхищението на очите ми, не намериха място в душата ми, дето е останала господствуваща фигурата от Наполеона на Йорговата панорама.
Но аз прибързах, трябва да се повърна назад.
Тринайсет години подир Йорговото епохално посещение селото ни аз пак видях Йорга на Узунджовския панаир с панорамата му. Тогава вече бях „господин“ и „търговец“ и ме досрамя да се наведа сред улицата, във върволяка, да надникна през стъклата. Аз само се запрях, та послушах Йорга, като изреждаше картините. Сега бяха други: боевете от Френско-пруската война и първите генерали на двете неприятелски воинства; капитулирането Наполеоново пред крал Вилхелма; застрелването на Максимилиана и убийствата на Линколна и сръбския княз Михаила; и някакви битки на англичаните с африкански диваци. Досетливият човек! Той не бе искал да остане назад от времето си. Извънредно внимателен и чутлив към политическите потреси и промени в двата свята, Йоргу вървеше заедно с историята, панорамата му носеше със себе си последното й десетилетие по целия Балкански полуостров (аз после научих това) — несъзнателен херолд на великите успехи и великите падения в епохата.
Но изреждането им сега не ми каза нищо на душата. Аз вече следвах историята и четях вестниците. Даже как беше смешен Йоргу, като изричаше с такъв важен тон неща, известни всекиму, изтрити и обезмодени вече! Аз ги забравих веднага. Де оставаше прелестта на най-първото му дохождане в село!
Да, ония първи впечатления само оставаха още живи и пленително хубави, а посред тях — най-много и най-високо стоеше титанската фигура на Наполеона I.