— Йоргу ми казваше — няма да лъже човекът? Бог да го прости! (Гъркът се прекръсти…) Припаднало му там на момчето, заливали го с вода — примрял! Заранта не осъмнал там. Петдесет години вече не се е връщал на своя град… Когато ми разправяше това, какво му е станало и как щял да полудее, сълзи му течаха. Побелял беше вече, а не можеше да забрави севдата си… Пък как бе станало, та стори така момичето — не мога ти каза, нито той знаеше… Опропасти само човека! — Поврага! Нали я казват? Жената е дяволска кост… Господи, помилуй…
Гъркът се пак закръсти.
— Той ми пак разправя за тая работа преди една неделя и болен. Легнал беше от три месеца — подзе събеседникът ми, — горкият човек! Няма кой да го погледне, от глад щеше да умре, преди да го довърши болката, да му не поносвах туй-онуй. Исках да му продам панорамата, да вземем някоя пара — не даде да се издума. От нея не искаше да се раздели — сякаш жена му беше или сестра!… Току вчера я продадохме да платим за попа. Виж, господине — забележи гъркат внушително: — Тя го храни, тя го погреба! Бог да го прости.
Той млъкна.
Аз вървях дълбоко замислен върху съдбата на тоя самодоволен изгнаник, въз това нещастно, безпросветно съществувание, усамотено в света; въз тая непозната и неделена от никого вечна скръб, лишена от милувките на любовта, от огревката на надеждата. Бедни Йоргу! Нека ти бъде лека пръстта на българската земя! Тя ти даде прибежище, тя ще ти даде и забравата!
Погребалната колесница продължаваше да отива напред. Небето беше навъсено; заприхвърча сняг. Неколцина минувачи набожно свалиха шапки пред колесницата. Аз изпратих до отвъд Шарения мост първия си учител по историята.