— Моля ви другия път да си приготвите точни пари. Оставете парите във вазата на масата — каза тя. — Следващият.
Ситън и новият ученик се разминаха на вратата, по непознатият извърна лице.
Краят на изпитанието въодушеви Ситън и щом потъна в мрака на Белвю Авеню, той изпита приятното и глупаво усещане, че е станал пианист. Чудеше се дали това са простите удоволствия, които Джек Томсън имаше предвид. Когато се прибра в къщи, децата си бяха легнали и той седна на пианото да свири. Мис Деминг му бе дала едно упражнение за две ръце с простичка мелодия и той цял час повтаря.
Упражняваше се всеки ден, включително и в неделя, и искрено се надяваше, че при втория урок тя ще го похвали и ще му даде нещо по-трудно. Но тя целия час критикува фризирането и пръстите му и каза, че трябва да свири същото упражнение още една седмица. Той мислеше, че поне след третия урок ще настъпи промяна, но си отиде вкъщи все със същото упражнение.
Джесика нито го поощряваше, пито се оплакваше. Тя изглеждаше озадачена от обрата на събитията. Музиката действаше на нервите й и той знаеше точно на кое място. Простичкото упражнение се запечата дори и в паметта на дъщерите му. То сякаш стана част от живота им, нежелано като инфекция, но и също толкова заразно. Нахлуваше в главата на Ситън през целия работен ден и при всяка промяна на чувството — болка или изненада — мелодията се усилваше и се появяваше на повърхността на съзнанието му. Ситън не бе и подозирал, че този еднообразен труд, това тормозене на съзнанието е част от овладяването на пианото. Тази вечер след вечеря, когато седна да свири, Джесика бързо напусна стаята и се качи горе. Тя изглеждаше смутена от музиката или може би уплашена. Неговото собствено отношение към упражнението беше потискащо и неясно. Една вечер той се върна с късен влак и като минаваше от гарата край Томсънови, чу същото досадно упражнение да се носи иззад стените на тяхната къща. Сигурно Джек се упражняваше. В това нямаше нищо странно, но когато мина край Карминьол и чу отново упражнението, той се запита дали това не е собственият му спомен, който звучеше в ушите му. Нощта бе тъмна, Ситън стоеше на прага на своя дом с разколебано чувство за реалност и си мислеше, че светът се променя по-бързо, отколкото съзнаваме — умира и се възражда, — и че той се носи сред събитията на своя живот като заблудил се гол плувец.
Тази вечер Джесика не бе изгорила месото. Запазила му бе във фурната прилична вечеря, сервира я с някаква плахост и той си помисли, че тя може би е на път да се превърне в истинска съпруга. След вечеря той почете на децата, после запретна ръкави и седна на пианото. Джесика се готвеше да излезе от стаята, но се обърна и му заговори. Видът й бе умоляващ, това правеше очите й по-големи и по-черни и подсилваше нейната естествена бледност.
— Не искам да се бъркам — каза меко тя — и знам, че не разбирам нищо от музика, но си мисля дали не можеш да поискаш от нея… твоята учителка да ти даде друго упражнение. Това така се е врязало в мозъка ми! Цял ден го чувам. Ако може да ти даде нещо друго…
— Знам какво искаш да кажеш — отвърна той. — Ще я помоля.
При петия урок дните бяха станали по-къси и вече го нямаше огнения залез в дъното на Белвю Авеню да му напомня за големите му надежди, за неговите мечти. Той почука и влезе в малката къща и веднага долови миризмата на цигарен дим. Ситън свали шапката и палтото си и отиде във всекидневната, но мис Деминг не бе седнала на гумената си възглавница. Той я повика, тя отговори от кухнята и отвори вратата към сцена, която го изненада. Двама младежи седяха на кухненската маса, пушеха и пиеха бира. Косите им се виеха назад като крила и блестяха от брилянтин. Носеха ботуши на мотористи и червени ловджийски ризи. Бяха усвоили докрай маниерите на разюзданата младеж. „Ще те чакаме, любима“, каза високо един от тях, когато тя затвори вратата зад себе си. Учителката тръгна към Ситън и той видя как изразът на удоволствие — лекомисленост и самочувствие — изчезна, за да се върне обичайният жлъчен израз на лицето.
— Моите момчета! — каза тя и въздъхна.
— Ваши съседи ли са? — попита Ситън.
— О, не. Те са от Ню Йорк. Идват понякога тук да прекарат вечерта. Бедничките, помагам им, когато мога. Те са ми като синове.
— Сигурно са доволни — каза Ситън.
— Моля, започнете — каза тя. В гласа й нямаше никаква разнеженост.