Антон Павлович Чехов
Учителят по литература
Глава 1
Чу се тропот на конски копита по гредите на пода; от конюшнята изведоха най-напред врания Граф Нулин, после белия Великан, после сестра му Мая. Всички бяха чудесни, скъпи коне. Старият Шелестов оседла Великан и се обърна към дъщеря си Маша:
— Е, Мария Годфроа, качвай се. Хайде, хоп!
Маша Шелестова беше най-малка в семейството; беше вече на осемнадесет години, но вкъщи още не бяха отвикнали да я смятат за малка и затова все й казваха Маня или Манюся; а след като в града гостува цирк, който тя посещаваше най-запалено, започнаха да я наричат Мария Годфроа1.
— Хайде, хоп! — извика тя и се метна на Великан.
Сестра й Варя възседна Мая, Никитин — Граф Нулин, офицерите — своите коне и дългата красива кавалкада, пъстрееща от бели офицерски кители и черни амазонки, излезе ходом от двора.
Никитин забеляза, че докато се качваха на конете и после, като излязоха на улицата, Манюся за голямо учудване проявяваше внимание само към него. Тя оглеждаше загрижено първо него, после Граф Нулин и казваше:
— Сергей Василич, вие все го държите за мундщука. Не го оставяйте да се плаши. Той се преструва.
И дали защото нейният Великан беше голям приятел с Граф Нулин или просто случайно, но тя и сега, както вчера и онзиден, през цялото време яздеше успоредно с Никитин. А той гледаше малкото й стройно тяло, изправено върху бялото гордо животно, тънкия й профил, цилиндъра, който всъщност никак не й отиваше и я правеше по-възрастна, гледаше я радостно, с умиление, с възторг, слушаше я, без да разбира нещо, и си мислеше:
„Давам честна дума, кълна се, че няма да се колебая повече и още днес ще й се обясня…“
Минаваше шест часа вечерта — време, когато бялата акация и люлякът ухаят така силно, сякаш въздухът и самите дървета застиват от собствения си мирис. В градската градина свиреше вече военната музика. Копитата на конете звънко отекваха по паважа; отвсякъде се чуваха смях, говор, тракане на вратници. Минаващите войници козируваха на офицерите, учениците поздравяваха с поклон Никитин; виждаше се, че на всички, които се разхождаха и бързаха към музиката в градината, им правеше голямо удоволствие да гледат кавалкадата. Колко топло е при това, колко меки са очертанията на облаците, пръснати безразборно по небето, колко спокойни и приятни са сенките на тополите и акациите — сенки, проснали се през цялата широка улица и стигащи чак до балконите и вторите етажи на къщите на отсрещната страна!
Излязоха от града и тръгнаха в тръс по широкия път. Тук вече не миришеше на акация и люляк, не се чуваше музиката, но пък миришеше на нива, зеленееха се млада ръж и пшеница, пищяха лалугери, грачеха полски гарвани. Накъдето да погледнеш — вредом зеленина, тук-там само се чернеят бостани и отляво в далечината се белеят редиците на прецъфтяващите вече ябълкови дървета в гробището.
Минаха край кланицата, после — край пивоварната фабрика, заобиколиха цяла сюрия войници музиканти, забързани към извънградската градина.
— Полянски безспорно има много хубав кон — говореше Манюся на Никитин, като сочеше с очи офицера, който яздеше до Варя. — Но е бракуван. Съвсем не на място е онова бяло петно на левия крак и вижте го как мята назад глава. Не можеш вече да го отучиш от този навик, докато е жив.
Манюся беше запалена по конете като баща си. Тя просто страдаше, като видеше, че някой има хубав кон, и се радваше, ако откриеше недостатъци на чуждите коне. А Никитин нищо не разбираше от коне, за него беше все едно дали ще държи коня за поводите или за мундщука, тръс ли ще язди или в галоп; чувстваше само, че позата му беше неестествена, напрегната и че затова офицерите, които имат хубава стойка на седлото, сигурно се харесват на Манюся повече от него. И той я ревнуваше от офицерите.
Като минаваха край извънградската градина, някой предложи да се отбият и да пият минерална вода. Отбиха се. В градината имаше само дъбове, те току-що започваха да се раззеленяват, та още през младия листак се виждаше цялата градина с естрадата, масичките, люлките, виждаха се и всички врани гнезда, които приличаха на големи калпаци. Ездачите и техните дами слязоха от конете при една масичка и си поръчаха минерална вода. Заобиколиха ги познати, които се разхождаха в градината. Дойдоха и военният лекар, с високи ботуши, и капелмайсторът, който чакаше да се съберат музикантите. Изглежда, че лекарят помисли Никитин за студент, защото попита:
— Вие вероятно сте се върнали за ваканцията?
— Не, живея тук постоянно — отвърна Никитин. — Преподавател съм в гимназията.
— Така ли? — учуди се лекарят. — Толкова млад и вече учителствате!
1
По името на цирковата артистка Мария Годфроа; циркът „Братя Годфроа“ гастролира в Таганрог през 1877 г.