— А защо тогава толкова често идваше у дома? Щом няма намерение да се жени, да не идва.
Никитин угаси свещта и легна. Но нито му се спеше, нито му се лежеше. Имаше чувството, че главата му е грамадна и празна като хамбар и в нея бродят като дълги сенки някакви нови и особени мисли. Сега си мислеше за това, че освен тази мека светлина от кандилото, която се усмихваше на тихото семейно щастие, освен този мъничък свят, в който той така спокойно и приятно си живееше, и ей този котарак там има всъщност и друг свят… И изведнъж силно, до болка му се дощя да живее в този друг свят, сам той да работи в някоя фабрика или голяма работилница, да чете лекции от катедра, да пише, да публикува, да бъде известен, да се уморява, да страда… Искаше му се нещо, което да го завладее до самозабрава, до равнодушие към личното щастие, което дава такива еднообразни изживявания. И във въображението му изведнъж изплува като живо лицето на бръснатия Шебалдин, който възкликна ужасен: „Вие не сте прочели дори Лесинг! Колко сте изостанали! Боже мой, как сте се занемарили!“
Маня пак стана да пие вода. Той изгледа шията й, пълните й рамене и гърди и си спомни как я нарече бригадният генерал в черквата — „розичка“.
— Розичка — прошепна той и се засмя.
Отговори му сънливото ръмжене на Мушка под леглото: „Ррр…нга-нга-нга…“
Тежко ядно чувство като студен чук удари в душата му и той изпита желание да каже на Маня нещо грубо, дори да скочи и да замахне. Усети сърцебиене.
— Така значи — попита той, едва сдържайки се, — аз бях длъжен да се оженя за теб, щом съм идвал на гости у вас?
— То се знае. Ти сам чудесно разбираш това.
— Много мило.
И след минута повтори отново:
— Много мило.
За да не наговори излишни приказки и да успокои сърцебиенето си, Никитин отиде в кабинета си и легна на дивана без възглавница, после полежа на пода, направо върху килима.
„Глупави мисли! — успокояваше се той. — Ти си педагог, работиш на най-благородното поприще… Та какъв друг свят ти е нужен? Що за щуротия!“
Но в следващия момент вече си казваше с дълбока убеденост, че всъщност не е никакъв педагог, а чиновник, такъв бездарен и безличен като онзи чех, който предава гръцки език; никога учителството не е било призвание за него, с педагогиката не беше запознат и никога не беше се интересувал от нея, с децата не умее да се държи; смисълът на онова, което преподаваше, му беше неизвестен и дори може би учеше децата на неща, съвсем ненужни. Покойният Иполит Иполитич беше направо тъп и всички негови колеги и ученици знаеха колко пари струва и какво може да се очаква от него; а той, Никитин, както чехът, умее да скрива тъпотата си и умело мами хората, давайки вид, че всичко у него, слава Богу, е наред. Тези нови мисли плашеха Никитин, той се отказваше от тях, наричаше ги глупави и вярваше, че всичко това е резултат на разстроени нерви, че после ще се смее сам на себе си.
И действително на сутринта вече се смееше на своята нервност и се наричаше „баба“, но въпреки това вече му беше ясно, че спокойствието е загубено, може би завинаги, и че в тази двуетажна неизмазана къща няма да има отсега нататък щастие за него. Чувстваше, че илюзията бе се изчерпала и започваше вече нов, нервен, съзнателен живот, който нямаше нищо общо със спокойствието и личното щастие.
На другия ден, неделя, отиде в училищната черква, където се видя с директора и с колеги. Струваше му се, че всички бяха заети само с това да крият грижливо своето невежество и неудовлетвореност от живота, и сам той, за да не издаде пред тях своето безпокойство, се усмихваше любезно и говореше за незначителни неща. После отиде на гарата и дълго гледа как пристигна и замина пътническият влак, и му беше приятно, че е сам и не е нужно да разговаря с никого.
Вкъщи завари тъста си и Варя, които бяха дошли на обяд. Варя беше с подути от плач очи и се оплакваше, че я боли глава, а Шелестов ядеше много и говореше за това, колко ненадеждни са днешните млади хора и колко малко джентълменство има у тях.
— Простащина! — казваше той. — Направо ще му кажа: това е простащина, драги господине!
Никитин любезно се усмихваше и помагаше на Маня в сервирането, но след като свърши обядът, се прибра в кабинета и се заключи.
Мартенското слънце грееше силно и през стъклата на прозорците топлите му лъчи падаха върху писмената маса. Беше едва двадесети март, а вече шейните бяха сменени с файтони и в градината цвъртяха скорци. Струваше му се, че ей сега Манюся ще влезе, ще го прегърне с една ръка през врата и ще каже, че пред входната врата вече стоят готови конете за езда или двуколката, а после ще попита какво да облече, за да не измръзне. Идваше пролетта, така чудесна, както предишната година, и обещаваше същите радости… Но Никитин мислеше, че ще е добре да вземе отпуска, да замине за Москва и да отседне там в някое от познатите хотелчета на „Неглинний“. В съседната стая пиеха кафе и говореха за щабскапитан Полянски, а той се мъчеше да не чува и записваше в дневника си: „Къде се намирам, Боже мой?! Заобиколен съм само с пошлост и нищо друго. Скучни, нищожни хора, гърнета със сметана, кани с мляко, хлебарки, глупави жени… Няма нищо по-страшно, по-оскърбително, по-тъжно от пошлостта. Да бягам от тук, още днес да бягам, инак ще се побъркам!“