— Как млад! Двадесет и шест годишен съм… Слава Богу.
— Вярно, имате и брада, и мустаци, но въпреки това, като ви гледа човек, не може да ви даде повече от двадесет и две — двадесет и три години. Колко младеете!
„Ама дивотия! — помисли си Никитин. — И този ме смята за хлапак!“
Никак не обичаше, когато някой започваше да говори за младостта му, особено в присъствието на жени или гимназисти. Откакто бе дошъл в този град и бе започнал да работи, намрази своята младоликост. Учениците не се страхуваха от него, старците го наричаха „младежо“, жените предпочитаха да танцуват с него, вместо да слушат дългите му разсъждения. А той би дал всичко, за да можеше да бъде с десет години по-възрастен.
Продължиха пътя си към фермата на Шелестови. Спряха пред портата, повикаха жената на управителя, Прасковя, и поискаха да им донесе току-що издоено мляко. Но никой не пи от млякото, размениха си погледи, засмяха се и препуснаха обратно назад. Когато се връщаха, в градината военната музика вече свиреше; слънцето се беше скрило зад гробището и половината небе беше пурпурно от залеза.
Манюся яздеше пак до Никитин. Искаше му се да й заговори за това, как страстно я обича, но се боеше, че ще го чуят офицерите и Варя, и мълчеше. Манюся също мълчеше и той чувстваше защо мълчи и защо язди до него, и беше така щастлив, че земята, небето, градските светлини, черният силует на пивоварната фабрика — всичко това се сливаше пред очите му в нещо много хубаво и нежно и му се струваше, че неговият Граф Нулин се носи по въздуха и иска да се вдигне в аленото небе.
Пристигнаха вкъщи. На масата в градината вреше вече самоварът, а в единия й край седеше старият Шелестов със своите приятели, чиновници от окръжния съд, и както винаги критикуваше нещо.
— Това е простащина! — говореше той. — Простащина и нищо друго. Даа, простащина!
Откакто се беше влюбил в Манюся, Никитин харесваше всичко у Шелестови; и къщата, и градината около къщата, и вечерното пиене на чай, и плетените столове, и старата бавачка, та дори и тази дума „простащина“, която старецът често обичаше да употребява. Не му харесваше само това, че имаха много кучета, котки и египетски гълъби, които тъжно стенеха в голямата клетка на терасата. Толкова много дворни и стайни кучета имаха Шелестови, че откакто се познаваше с тях, той можеше да различава само две — Мушка и Сом. Мушка беше малко кученце с проскубана козина и рунтава муцунка, зло и разглезено. То мразеше Никитин; всеки път, щом го видеше, изкривяваше главата си настрани, озъбваше се и ръмжеше „Ррр-нга-нга-нга-нга…ррр…“.
След това се наместваше под стола му. Щом се опитваше да я прогони отдолу, Мушка лайваше оглушително, а стопаните казваха:
— Не се плашете, тя не хапе. Тя ни е добричка.
Сом пък беше огромен черен пес с дълги крака и с опашка, корава като тояга. Докато обядваха или пиеха чай, той обикновено се разхождаше мълчаливо под масата и потропваше с опашката си по ботушите и по краката на масата. Той беше добър глупав пес, но Никитин не можеше да го търпи заради навика му да слага муцуна на коляното на обядващите и да цапа с лиги панталоните. Никитин неведнъж се бе опитвал да го удря по голямото чело с дръжката на ножа, цапваше го с пръст по носа, ругаеше, оплакваше се, но нищо не спасяваше панталоните му от петна.
След ездата чаят със сладко, сухари и масло им се видя много вкусен. Всички, здравата изгладнели, изпиха първата чаша съвсем мълчаливо, а при втората започнаха да спорят. Всеки път при пиенето на чай и по време на обяда Варя започваше да спори. Тя беше вече двадесет и три годишна, хубава, по-красива от Манюся, смяташе се за най-умна и образована в семейството и се държеше солидно, строго, както подобаваше на по-голямата дъщеря, заела вкъщи мястото на покойната майка. С правата си на стопанка тя се явяваше пред гостите по блуза, обръщаше се към офицерите на фамилно име, към Манюся се отнасяше като към малко момиче и й говореше с тон на възпитателка. Себе си наричаше стара мома — значи сигурна беше, че ще се омъжи.
Всеки разговор, дори за времето, Варя винаги обръщаше в спор. Тя имаше просто някаква страст — да дебне всяка твоя дума, да те улавя в противоречие, да се хваща за казаното. Започнеш да говориш с нея за нещо, а тя веднага втренчва поглед в лицето ти и бързо те пресича: „Моля, моля, Петров, онзиден говорехте точно обратното!“
Друг път насмешливо се усмихва и казва: „Забелязвам обаче, че започвате да проповядвате принципите на полицейското управление. Поздравявам ви!“
Ако сте се пошегували или сте казали някой каламбур, веднага чувате гласа й: „Това е изтъркано!“ или „Това е плоско!“ Ако някой офицер си позволи духовитост, тя ще направи презрителна гримаса и ще каже: „Аррр-мейска духовитост!“