Удоволствието да се целува с бавачката се падна на Шебалдин. Всички се струпаха около него, поведоха го към детската и пляскайки с ръце, със смях го накараха да целуне бавачката. Вдигна се голям шум, всички говореха…
— Не така страстно! — викаше Шелестов, просълзен от смях. — Не така страстно!
На Никитин се падна да изповядва всички. Той седна на стол сред салона. Донесоха шал и го метнаха върху главата му. Първа приближи да се изповяда Варя.
— Аз знам вашите грехове — започна Никитин, взрян в тъмното в строгия й профил. — Кажете ми, госпожице, отде-накъде всеки ден се разхождате с Полянски? Ох, има тук цел, има цел, че се разхожда тя с офицер!
— Плоско — каза Варя и се върна на мястото си.
След това през шала заблестяха големи неподвижни очи, в тъмното се очерта милият за него профил и го лъхна нещо скъпо, отдавна познато, което му напомняше стаята на Манюся.
— Мария Годфроа — каза той и не можа да познае гласа си — така мек и нежен беше, — какви грехове имате?
Манюся присви очи и му показа крайчето на езика си, после се изсмя и си отиде. А след минута стоеше сред салона, пляскаше с ръце и викаше:
— Вечеря, вечеря, вечеря!
И всички се втурнаха към трапезарията.
На масата Варя пак започна да спори, но този път с баща си. Полянски със сериозен вид ядеше, пиеше червено вино и разказваше на Никитин как веднъж, през зимата, по време на войната, цяла нощ престоял до колене в едно блато; неприятелят бил наблизо, така че било забранено да се говори и да се пуши, нощта била студена, тъмна, духал пронизващ вятър. Никитин слушаше и поглеждаше с едно око към Манюся. Тя гледаше в него неподвижно, без да мигне, сякаш замислена или замечтана… За него това беше и приятно, и мъчително.
„Защо ли ме гледа така? — измъчваше се той. — Неудобно е. Може да забележат. Ах, колко млада и наивна е още!“
Гостите започнаха да се разотиват към полунощ. Когато Никитин излизаше от портата, на втория етаж на къщата се отвори прозорец и се показа Манюся.
— Сергей Василич! — повика го тя.
— Моля?…
— Вижте какво… — започна Манюся, явно мъчейки се да измисли какво да каже. — Вижте какво… Полянски обеща тези дни да дойде с фотографическия апарат и да ни снима всички. Та да знаете.
— Добре.
Манюся се скри, прозорецът се захлопна и веднага се разнесоха звуците на рояла.
„Какъв дом наистина! — мислеше Никитин, докато пресичаше улицата. — Дом, в който стенат само египетските гълъби, и то защото нямат друг начин да изразяват радостта си!“
Но не само у Шелестови се живееше весело. Неизминал и двеста крачки, Никитин чу звуците на роял и от друга къща. Повървя още малко и видя пред една порта някакъв селянин, който свиреше на балалайка. В градината военната музика гръмна потпури от руски песни…
Никитин живееше на петстотин метра от Шелестови в жилище от осем стаи, което беше наел за триста рубли годишно заедно с колегата си, учителя по география и история Иполит Иполитич. Този Иполит Иполитич, човек на средна възраст, с рижа брадица, чипонос, с лице грубовато и неинтелигентно като на физически работник, но добродушно, когато Никитин се върна вкъщи, седеше в стаята си и поправяше географските карти на учениците. Най-необходимо и важно по география той смяташе чертаенето на карти, а по история — да се знае хронология; по цели нощи седеше и със син молив поправяше картите на своите ученици и ученички или пък правеше хронологични таблици.
— Какво чудесно време се случи днес! — каза Никитин, като влизаше при него. — Чудя се как можете да седите вътре.
Иполит Иполитич беше неразговорчив; или мълчеше, или пък говореше само за неща, отдавна известни на всички. Сега той отговори по следния начин:
— Да, прекрасно време. Вече е май и скоро ще настъпи истинско лято. А лятото си е все пак друго, не е като зимата. Зимата трябва да се палят печки, а лете и без печки е топло. През лятото отвориш нощем прозорците и пак е топло, а през зимата — двойни прозорци и пак студено.
Никитин поседя една минута до масата и му доскуча.
— Лека нощ! — каза той, стана и се прозя. — Щях да ви разкажа нещо романтично, което се отнася до мен, но вие с тая ваша география! Вземе човек да ви разказва за любов, а вие: „В коя година е станала битката при Калка?“ По дяволите с вашите битки и чукотски носове!
— Но защо се сърдите?
— Ами яд те хваща.
И ядосан, че още не се е обяснил на Манюся и че няма сега с кого да поговори за своята любов, той отиде в кабинета си и легна на дивана. В кабинета беше тъмно и тихо. Легнал и загледан в мрака, Никитин, кой знае защо, започна да мисли как след две-три години ще замине за нещо в Петербург, как Манюся ще го изпраща на гарата и ще плаче; в Петербург ще получи от нея дълго писмо, в което ще го моли да се върне по-скоро. И той ще й пише… Ще започне така: „Мило мое плъхче…“