— Да, именно мило мое плъхче — каза той и се засмя.
Беше легнал неудобно. Подложи ръце под главата и вдигна левия си крак върху гърба на дивана. Така беше удобно. Прозорецът вече започваше да светлее, на двора взеха да се обаждат сънени петли. Никитин продължаваше да мисли как ще се върне от Петербург, как Манюся ще го посрещне на гарата и ще му се хвърли на врата с радостни възклицания; или не, по-добре да направи такава хитрост: ще пристигне тайничко през нощта, ще му отвори готвачката, после ще влезе на пръсти в спалнята, ще се съблече безшумно и — бух в леглото! А тя ще се събуди и — о, радост!
Въздухът съвсем помътня. Кабинетът и прозорците се изгубиха. На входната площадка на пивоварната фабрика, същата, край която минаха днес, седеше Манюся и говореше нещо. После тя хвана Никитин под ръка и тръгна с него към извънградската градина. В градината той видя дъбове и гнезда на врани като калпаци. Едно от гнездата се разлюля, от него надникна Шебалдин и силно извика: „Вие не сте чели Лесинг!“
Никитин трепна силно и отвори очи. Пред дивана стоеше Иполит Иполитич и отметнал назад глава, си слагаше връзката.
— Ставайте, време е за работа — говореше той. — И не бива да се спи с дрехи. Дрехите се развалят от това. Спи се в леглото, съблечен…
И както обикновено, започна надълго и нашироко да обяснява неща, отдавна известни на всички.
Първия час Никитин имаше руски език във втори клас. Когато точно в девет часа влезе в клас, на черната дъска бяха написани с тебешир две големи букви: М. Ш. Това сигурно значеше: Маша Шелестова.
„Надушили са вече калпазаните… — помисли Никитин. — Интересно, откъде всичко знаят?“
Вторият час по литература беше в пети клас. И там беше написано на дъската М. Ш., а когато след часа излизаше от клас, зад гърба му някой извика като от галерията на театър:
— Урааа! Шелестова!
От спането с дрехи главата му тежеше, тялото му изнемогваше от леност. Учениците, които всеки ден вече чакаха да бъдат разпуснати за изпитите, нищо не правеха, скучаеха и се чудеха каква лудория да измислят. И Никитин скучаеше, не забелязваше лудориите им и час по час заставаше на прозореца. От него той виждаше улицата, ярко осветена от слънцето. Виждаше прозрачното синьо небе над къщите, птиците, а някъде много, много далеч, зад зелените градини и къщите — просторната безкрайна далечина със синкави горички, със струйка дим от профучаващия влак…
Ето, по улицата в сянката на акациите минаха двама офицери с бели кители, като въртяха камшик. А сега мина една платформа с група евреи с побелели бради и с каскети. Гувернантката разхожда внучката на директора… Претича нанякъде Сом с два улични песа… А след това мина Варя, със скромна сива рокля и червени чорапи, в ръка с „Вестник Европы“… Била е сигурно в градската библиотека…
А часовете свършват късно — чак в три! След училище няма да се прибере вкъщи или да отиде у Шелестови, а трябва да ходи на урок у Волф. Този Волф, богат евреин, приел лутеранството, не пращаше децата си в гимназията, а им вземаше учители от гимназията и им плащаше по пет рубли на урок…
„Скучно, скучно, скучно!“
В три часа отиде у Волф, където седя, както му се стори, цяла вечност. От там излезе в пет часа, а към седем трябваше да върви вече на педагогически съвет в гимназията — да определят датите за устните изпити за четвърти и шести клас!
Когато, вече късно вечерта, излязъл от гимназията, тръгна към Шелестови, сърцето му биеше и цялото му лице гореше. Преди седмица, преди месец, всеки път, когато решаваше да й направи признание, той си приготвяше цяла реч с предисловие и заключение, а сега нямаше в ума си нито една дума, в главата му беше пълен хаос, но знаеше само, че днес вече на всяка цена ще й направи признание и че не му е възможно да чака повече.
„Ще я поканя да се разходим в градината — мислеше си той, — ще се поразходим малко и тогава ще й направя признание…“
Във входното антре нямаше жива душа; влезе в салона, след това — в гостната… И там нямаше никого. Чуваше се как горе, на втория етаж, Варя спореше с някого и как в детската наетата шивачка тракаше с ножиците.
В къщата имаше една стаичка, която наричаха по три начина: малката, стълбищната или тъмната. В нея беше поставен голям стар шкаф с медикаменти, барут и ловджийски принадлежности. От нея за втория етаж водеше тясна дървена стълбичка, на която винаги спяха котки. Стаичката беше с две врати — едната за детската, другата — за гостната. Когато Никитин влезе вътре, за да се качи горе, вратата на детската се отвори и захлопна така, че стълбата и шкафът потрепериха; в стаичката се втурна Манюся, с тъмна рокля, с парче тъмносин плат в ръце, но не забеляза Никитин и се стрелна към стълбата.