— Почакайте… — спря я Никитин. — Добър вечер, Годфроа… Моля ви…
Той се задъхваше, не знаеше какво да каже; с едната си ръка я държеше за китката, а с другата — за синия плат. А тя полуизплашено, полуучудено го гледаше с широко отворени очи.
— Моля ви… — продължаваше Никитин, боейки се, че тя ще си отиде. — Трябва да ви кажа някои неща… Само че… тук е неудобно. Не мога, просто не съм в състояние… Разбирате ли, Годфроа, не мога… и толкова…
Синият плат падна на пода и Никитин хвана и другата ръка на Манюся. Тя пребледня, размърда устни, после се дръпна от Никитин и се озова в ъгъла между стената и шкафа.
— Честна дума, вярвайте… — каза той тихо. — Честна дума, Манюся…
Тя отметна глава, а той я целуна по устните и за да бъде целувката по-дълга, стисна бузите й с ръце; и кой знае как, сам се озова в ъгъла между шкафа и стената, а тя обви ръце около врата му и притисна глава до брадичката му.
След това изтичаха в градината.
Градината на Шелестови беше голяма, близо петдесет декара. В нея имаше двадесетина стари кленове и липи, една елха, а останалите дървета бяха плодни: череши, ябълки, круши, див кестен, сребриста маслина… Имаше и много цветя.
Никитин и Манюся мълчаливо тичаха по алеите, смееха се, задаваха си от време на време по някой отривист въпрос, на който не отговаряха; над градината грееше полумесецът, а по земята из тъмната трева, едва осветена от този полумесец, се подаваха сънливи лалета и ириси, сякаш молеха и на тях да им се обяснят в любов.
Когато Никитин и Манюся се върнаха, офицерите и госпожиците се бяха събрали вече и танцуваха мазурка. Полянски пак водеше grand rond по всички стаи и пак след танците играха на „късмет“. Преди вечерята, когато гостите се отправиха от салона към трапезарията, Манюся, останала сама с Никитин, се притисна към него и каза:
— Ти сам поговори с татко и Варя. Мен ме е срам…
След вечерята той говори със стареца. Шелестов го изслуша, помисли и каза:
— Много ви благодаря за честта, която оказвате на мен и дъщеря ми, но позволете ми да побеседвам дружески с вас. Ще говоря с вас не като баща, а като джентълмен с джентълмен. Кажете, моля ви, що за желание е това да се жените така рано? Само селяците се женят рано, но там, както знаете, е простотия, а вие, ние защо? Що за удоволствие на тия млади години да си слага човек вериги?
— Аз съвсем не съм млад! — засегна се Никитин. — Карам вече двадесет и седмата година.
— Татко, ветеринарят дойде! — извика от другата стая Варя.
И разговорът бе прекъснат. По-късно Варя, Манюся и Полянски изпратиха Никитин до вкъщи. Като наближиха до вратата на оградата, Варя каза:
— Защо този ваш тайнствен Митрополит Митрополитич не се вижда никъде? Нека да дойде някога у дома.
Когато Никитин влезе, тайнственият Иполит Иполитич седеше на леглото и си сваляше панталоните.
— Не си лягайте, драги! — каза задъхано Никитин. — Чакайте, не си лягайте!
Иполит Иполитич бързо навлече панталоните и тревожно попита:
— Какво има?
— Женя се!
Никитин седна до своя другар и каза, гледайки го учудено, като че се учудваше на самия себе си:
— Да, представете си, женя се! За Маша Шелестова! Днес й направих предложение.
— Защо не? Тя, изглежда, е добро момиче. Само е много млада.
— Да, млада е — въздъхна Никитин и угрижено сви рамене. — Много, много млада!
— Тя ми беше ученичка в гимназията. Знам я. По география се учеше добре, но по история — слабо. И беше невнимателна в клас.
Изведнъж на Никитин, кой знае защо, му стана жал за неговия колега и му се дощя да му каже нещо мило, утешително.
— Защо не се ожените, драги мой? — попита той. — Защо да не се ожените например за Варя, Иполит Иполитич! Тя е чудно, прекрасно момиче! Наистина много обича да спори, но пък има такова сърце… такова сърце! Ей сега ме питаше за вас. Оженете се за нея, драги! Какво ще кажете?
Той знаеше много добре, че Варя никога не би се съгласила да се ожени за този скучен чипонос човек, но въпреки това го убеждаваше да се ожени за нея. Защо?
— Женитбата е сериозна крачка — каза Иполит Иполитич след известно замисляне. — Трябва добре да се обсъди всичко, да се прецени, не може току-така. Благоразумието никога не е излишно, а особено при женитбата, когато човек, скъсвайки с ергенството, започне нов живот.
И заговори за неща, отдавна известни на всички. Никитин нямаше желание да го слуша, каза „Лека нощ“ и си влезе в стаята. Бързо се съблече и бързо си легна, за да остане по-скоро с мисълта за своето щастие, за Манюся, за бъдещето, усмихна се, но изведнъж си спомни, че още не беше прочел Лесинг.