„Трябва да го прочета… — помисли си. — Впрочем защо е необходимо да го чета? Да върви по дяволите!“
И уморен от щастието си, моментално заспа и се усмихваше насън до сутринта.
Сънува тропот на конски копита по дървен под; сънува, че от конюшнята изведоха най-напред врания Граф Нулин, после белия Великан, а след него сестра му Мая…
Глава 2
„В черквата беше много тясно и шумно, веднъж дори някой извика и протойереят4, който ни венчаваше, хвърли поглед през очилата си към тълпата и каза строго:
— Не ходете из църквата и не шумете, а стойте тихо и се молете. Страх от Господа имайте.
Шафери ми бяха двама мои колеги, а на Маня — щабскапитан Полянски и поручик Гернет. Архиерейският хор пееше великолепно. Пращене на свещи, блясък, тоалети, офицери, много весели, доволни лица и Маня, с някакъв необикновен, въздушен вид, и изобщо цялата обстановка и думите на венчалните молитви ме трогваха до сълзи, изпълваха ме с тържество. Мислех си: как се разцъфтя, как поетично красиво се разви в последно време моят живот! Преди две години бях още студент, живеех по евтините хотели на «Неглинний», без пари, без близки и както ми се струваше тогава, без бъдеще. А сега — учител в гимназията в един от най-хубавите губернски градове, материално осигурен, обичан, глезен. За мен сега, мислех си, са се събрали толкова хора, за мен горят трите многосвещници, за мен гърми гласът на протодякона5 и се престарават псалтовете, за мен е така младо, изящно и радостно и това младо същество, което след малко ще се нарича моя жена. Спомних си първите ни срещи, разходките ни извън града, обяснението в любов и времето, което сякаш по поръчка цялото лято беше чудно хубаво; и онова щастие, което някога на «Неглинний» ми се виждаше възможно само в романите и повестите, сега аз изпитвах реално, сякаш го държах в ръце.
След венчавката всички безредно се сбраха около мен и Маня, изразяваха своята искрена радост, честитяха ни и ни пожелаваха щастие. Бригадният генерал6, около седемдесетгодишен старец, честити само на Манюся и й каза със старчески, скрибуцащ глас така силно, че цялата черква прогърмя:
— Надявам се, мила, че и след брака ще си останете същата розичка.
Офицерите, директорът и всички учители се усмихнаха от приличие и аз също усетих как на лицето ми се разля учтива неискрена усмивка. Трогателният Иполит Иполитич, учителят по история и география, който все говореше неща, отдавна известни на всички, здраво ми стисна ръката и каза развълнувано:
— Досега вие не бяхте женени и живеехте отделно, а сега вече сте женени и ще живеете заедно.
От черквата каретите потеглиха към двуетажната неизмазана къща, която получавам сега като зестра. Освен тази къща на Маня се падат двадесет хиляди суха пара и някакъв си Мелитоновски парцел с пазачница, където, както разправят, имало цял куп кокошки и патици, които, оставени без грижи, били започнали да подивяват. След като се върнахме от черквата, аз се излежавах изпънат на турския диван в новия си кабинет и пушех; беше ми меко, удобно и уютно както никога досега, а в това време гостите викаха «Ура» и в коридора някаква лоша военна музика свиреше туш и разни глупости. Варя, сестрата на Маня, влезе тичешком в кабинета с чаша в ръка и с някакво особено, напрегнато изражение, сякаш устата й беше пълна с вода; тя явно искаше да изтича нанякъде, но изведнъж се разсмя, после зарида, а чашата иззвънтя на пода. Подхванахме я под ръка и я изведохме.
— Никой не може да разбере! — хлипаше тя по-късно в една от най-отдалечените стаи, легнала в леглото на своята дойка. — Никой, никой! Боже мой, никой не може да разбере!
Но всички много добре разбираха, че тя е по-възрастна от сестра си Маня с четири години, а още не се е омъжила и че плачеше не от завист, а от тежката мисъл, че вече й минава времето, а може би дори отдавна е минало. Когато започнаха да танцуват кадрил, тя отново беше в салона с подпухнало от плач, силно напудрено лице и аз видях как щабскапитан Полянски държеше пред нея чинийка със сладолед, а тя го ядеше с лъжичка…
Вече е към шест часа сутринта. Заех се да пиша дневника си, за да разкажа за своето пълно, богато щастие, като мислех, че ще напиша пет-шест листа и ще ги прочета утре на Маня, но чудно, всичко ми се е объркало в главата, станало е неясно като сън и си спомням отчетливо само този инцидент с Варя и ми идва да напиша: бедната Варя! В момента зашумоляха дърветата — ще вали дъжд: враните грачат, а лицето на моята Маня, която едва-що заспа, кой знае защо, е тъжно“.
6
Командващ бригада (военна част, състояща се от няколко полка или батареи, а във флота — от няколко кораба) в царска Русия генерал.