След това Никитин дълго не отвори своя дневник. В началото на август започнаха поправителните и приемните изпити, а след Успение Богородично — учебните занятия. Той излизаше на работа обикновено след осем часа сутринта, а в десет му ставаше вече мъчно за Маня и за новия му дом и започваше да си поглежда часовника. В долните класове караше някой от учениците да диктува и докато децата пишеха, седеше със затворени очи на перваза на прозореца и мечтаеше; независимо от това, дали мечтаеше за бъдещето, или си спомняше за миналото — все излизаше нещо прекрасно, подобно на приказка. В горните класове четяха на глас Гогол или прозата на Пушкин и от това Никитин изпадаше в дремлива мечтателност, въображението му рисуваше хора, дървета, поля, ездитни коне и той казваше с въздишка, сякаш се възхищаваше на автора:
— Колко хубаво!
В голямото междучасие Маня му изпращаше закуска, увита в снежнобяла салфетка, и той я изяждаше бавно, с почивки, за да удължи насладата, а Иполит Иполитич, който обикновено закусваше само една кифла, го гледаше с уважение и завист, като казваше някоя отдавна известна истина, например:
— Без храна хората не могат да съществуват.
След училище Никитин отиваше на частни уроци и когато най-сетне след пет часа се връщаше вкъщи, изпитваше едновременно радост и тревога, като че не се бе прибирал цяла година. Изкачваше стълбите запъхтян, намираше Маня, прегръщаше я, целуваше я и й се кълнеше, че я обича, че не може да живее без нея, убеждаваше я, че страшно му е домъчняло, и със страх я питаше здрава ли е и защо лицето й не е весело. След това сядаха да обядват заедно. След обяда лягаше на дивана в кабинета и пушеше, а тя сядаше до него и тихичко му разказваше нещо.
Най-щастливи дни сега за него бяха неделята и празниците, когато можеше да стои вкъщи от сутрин до вечер. В тези дни той се включваше в наивния, но необикновено приятен живот, който му напомняше пасторалните идилии. Непрестанно наблюдаваше как неговата разумна и грижовна Маня устройваше семейното им гнездо, и сам, желаейки да покаже, че и той може да направи нещо вкъщи, вършеше някакви безполезни неща, например изтъркулваше от бараката двуколката и я оглеждаше от всички страни. Манюся бе направила от трите крави истинска млечна ферма и в ледника и избата имаше вече много кани с мляко и гърнета със сметана и всичко това тя пазеше за масло. Понякога, за да се пошегува, Никитин й искаше чаша мляко; тя се стряскаше, защото това не влизаше в навиците й, но той със смях я прегръщаше и казваше:
— Ха-ха, пошегувах се, съкровище мое. Пошегувах се!
Или пък се подиграваше на педантизма й, когато например, като намереше в бюфета зеленясало, твърдо като камък парченце салам или сирене, тя съвсем сериозно казваше:
— Това ще го изядат в кухнята.
Той отбелязваше, че такова малко парченце става само за капан за мишки, а тя разгорещено започваше да доказва, че мъжете нищо не разбират от домакинство и че прислугата с нищо не можеш я учуди, ако ще и килограми закуски да й пратиш в кухнята, и той се съгласяваше и с възторг я прегръщаше. Всичко правилно в нейните думи му се виждаше необикновено, изумително; онова, което не отговаряше на убежденията му, беше според него наивно и трогателно.
Понякога го обземаше философско настроение и той почваше да разсъждава на някаква отвлечена тема, а тя слушаше и го гледаше в лицето с любопитство.
— Аз съм безкрайно щастлив с теб, радост моя — казваше той, като си играеше с пръстите й или разплиташе и пак заплиташе плитката й. — Но на щастието си не гледам като на някаква случайност, като на нещо паднало от небето. Това щастие е напълно естествено, последователно и логически правилно явление. Вярвам, че човекът е творец на своето щастие, и сега аз вземам именно онова, което сам съм създал. Да, ни най-малко не преувеличавам, това щастие е мое дело и аз имам правото да бъда негов господар. На теб ти е известно моето минало. Сираче, бедност, нещастно детство, нерадостна младост — всичко това е борба, това е пътят, който съм проправил към щастието…
През октомври гимназията понесе тежка загуба — Иполит Иполитич заболя от червен вятър и почина. Двата последни дни преди смъртта си той беше в безсъзнание и бълнуваше, но и в бълнуването си говореше все неща, известни на всички:
— Волга се влива в Каспийско море… Конете се хранят с овес и сено…
В деня на погребението гимназията не учи. Учители и ученици носеха капака и ковчега, а гимназиалният хор през целия път до гробищата пееше „Свети Боже“. В процесията вървяха трима свещеници, двама дякони, цялата мъжка гимназия и архиерейският хор с празнични кафтани. А минувачите гледаха това тържествено погребение, кръстеха се и казваха: