— Да даде Бог всекиму такова погребение!
Като се прибра от гробищата вкъщи, разчувстваният Никитин измъкна от чекмеджето на писмената си маса своя дневник и написа в него:
„Преди малко спуснахме в гроба Иполит Иполитович Рижицки.
Мир на праха ти, скромни труженико! Маня, Варя и всички жени, които бяха на погребението, искрено плакаха, може би защото знаеха, че този безинтересен, безличен човек през целия си живот не е бил обичан от никоя жена. Искаше ми се да произнеса за моя другар топло надгробно слово, но бях предупреден, че това може да не се хареса на директора, тъй като той не обичаше покойния. Струва ми се, че откакто съм се оженил, това е първият ден, когато не ми е леко на душата…“
По-нататък през цялата учебна година не се случиха никакви особени събития.
Зимата беше скучна, без студове, само с мокър сняг; в навечерието на Богоявление например цяла нощ вятърът ви жално както наесен и капчуците капеха, а сутринта при хвърлянето на кръста полицията не пускаше никого на реката, защото казваха, че ледът се бил надигнал и потъмнял. Но въпреки лошото време Никитин продължаваше да живее все така щастливо, както и през лятото. Прибави се дори и ново развлечение — научи се да играе винт. Само едно нещо го вълнуваше и сърдеше понякога и като че ли му пречеше да бъде напълно щастлив: котките и кучетата, които получи в зестра. В стаите винаги, особено сутрин, миришеше като в зверилник и нищо не можеше да премахне тази миризма; котките често се сдърпваха с кучетата. Злата Мушка хранеха по десет пъти на ден, тя продължаваше да не признава Никитин и ръмжеше срещу него: „Ррр…нга-нга-нга…“
Една нощ по Велики пости той се връщаше от клуба, където бе играл карти. Валеше дъжд, беше тъмно и кално. Никитин чувстваше в душата си някаква неприятна утайка, но не можеше да разбере каква беше причината: дали защото бе загубил на карти дванадесет рубли, или защото, когато се разплащаха, единият от партньорите отбеляза, че у Никитин пари — с лопата да ги ринеш, явно намеквайки за зестрата. Не съжаляваше за дванадесетте рубли, а и думите на партньора му не криеха нещо обидно, но все пак неприятно беше. Дори не му се прибираше вкъщи.
— Лошо, много лошо! — прошепна той, спирайки при един фенер.
Изведнъж бе разбрал, че за дванадесетте рубли не му беше жал, защото това му бяха харизани пари. Виж, ако беше работник, тогава щеше да знае цената на всяка копейка и нямаше да бъде равнодушен към спечеленото и загубеното на карти. Пък и цялото щастие, мислеше си той, му беше даром, без всякакви усилия и всъщност представляваше за него такова излишество, каквото е лекарството за здравия; ако той като повечето хора бе усетил тежестта на грижата за насъщния хляб, ако бе водил борба за своето съществуване, ако гърбът и гърдите го боляха от работа, тогава вечерята, топлото уютно жилище и семейното щастие щяха да бъдат необходимост, награда и украшение на живота му; а сега всичко това имаше някакъв странен, неопределен смисъл.
— Лошо, много лошо! — повтори той, съзнавайки добре, че сами по себе си тези разсъждения вече са тревожен признак.
Когато се прибра вкъщи, завари Маня заспала. Тя дишаше отмерено, усмихваше се и явно сънят й доставяше голямо удоволствие. Свит на кълбо, до нея лежеше белият котарак и мъркаше. Никитин запали свещта и запуши, а Маня се събуди и жадно изпи чаша вода.
— Натъпках се с плодово желе — каза тя и се засмя. — Ти у нашите ли ходи? — попита тя след кратка пауза.
— Не, не съм ходил.
Никитин бе научил вече, че щабскапитан Полянски, на когото Варя извънредно много разчиташе в последно време, го местеха в една от западните губернии и вече бе започнал да прави в града прощалните си визити, поради което в къщата на тъста му цареше тягостна атмосфера.
— Тази вечер идва Варя — каза Маня, като сядаше в леглото. — Нищо не говори, но по лицето й се вижда колко й е тежко, горкичката. Не мога да търпя този Полянски. Дебел, отпуснат, а като върви и танцува, бузите му се тресат… Не е мой тип. Но все пак съм го смятала за порядъчен човек.
— А аз продължавам да го смятам за порядъчен човек.
— Но защо постъпи така лошо с Варя?
— Защо пък лошо? — попита Никитин, започвайки да изпитва раздразнение срещу белия котарак, който се протягаше, извил гръб на дъга. — Доколкото знам, той не е правил предложение и не е давал никакви обещания.