— Важното е да не се обръща внимание. Казват, че по такива места на всяка голяма къща ѝ лепват прякора „къща на духовете“.
— Вие видяхте ли дух досега, откакто сте тук?
— Не — отвърна Бети.
— Значи няма духове! — усмихна се докторът.
Малко по-късно семейство Гайгер си взе довиждане със семейство Стивънс. „Приятни хора“, казаха си те. Бяха гостоприемни, сговорливи и откровени, за разлика от повечето хора тук. Вече минаваше осем и здрачът се спускаше бавно.
— Колко бързо тече времето, когато разговорът е приятен! — с искрено разочарование констатира Бети.
Когато влязоха в двора и направиха няколко крачки към къщата, Том изкрещя като попарен! Роби и Бети го погледнаха стреснати:
— Игра на светлините, спокойно — каза им той, опитвайки да се усмихне.
— Какво има Том? — попита Бети.
— Видя ми се за миг, че някой гледа от едно прозорче на подземието. Но ето, че няма никой.
Роби се стъписа и процеди през устни:
— Сесил каза, че тук има призраци. Може да си видял призрак и той да е изчезнал внезапно. Така правят те.
— Роби, ако още веднъж заговориш за призраци, повече няма да ти правя овесена каша. Няма всеки път да ти повтарям, че те не съществуват — скастри го майка му.
Но въпреки забележката, за вечерта на Роби му беше сервирана овесена каша — любимото му ястие. Том и Бети хапнаха по един сочен бифтек с доматен сос. По всичко личеше, че и тримата бяха доволни от вечерята. Още през деня Бети беше обещала на съпруга си тази нощ да го дари с невероятно сексуално удоволствие — нещо, което не бяха правили скоро. Проблемите около местенето, ремонтът на къщата и грижите за Роби ги уморяваха и те нямаха време да обърнат внимание на себе си.
Когато вече бяха сами в спалнята, жаждата за ласки накара телата на Том и Бети да се слеят в едно. Плавните, координирани движения, които описваха инстинктивно и почти едновременно, ги докара до нивото на пълната възбуда. След това те заспаха дълбоко, толкова дълбоко, че не чуваха какво се случваше в съседната стая — стаята на Роби.
А Роби се бе събудил от тракащ звук. Потърка очите си и се огледа. Забеляза, че стаята се тресеше. „Земетресение“ — помисли си той. Изправи се рязко и едва тогава осъзна, че не стаята се тресеше, а само старата секция срещу леглото. Нищо не движеше тази секция, тя се тръскаше сама. Абсолютно сама! Книги, снимки и други предмети паднаха на земята, една рамка се счупи със силен звук. Той извика:
— Мамоо… мамооо… — но никой не се обади.
Две чаши издрънчаха по пода и се разбиха на парчета. Изведнъж вратата на стаята се отвори. Роби ококори очи, усещайки как космите му настръхват.
— Мамоооо…! Таткоооо…! — извика още веднъж.
От съседната стая не се чуваше нищо. Той стана от леглото и предпазливо тръгна към отворената врата, водеща към коридора и стълбите за всекидневната. Отдолу идваше друг шум. Все едно някой ходеше с тежки стъпки по дъсчения под. Роби боязливо пристъпи през прага и отиде до стълбите. На долния етаж нямаше никой, но нещо голямо и невидимо сякаш удряше по пода на огромната всекидневна. Той имаше чувството, че сърцето ще изскочи от гърдите му. С бавни крачки заслиза надолу. Луната хвърляше зловеща светлина върху големия портрет на стената, обливайки го със страховит сивкав оттенък.
Ударите идваха някъде отдолу, откъм подземието. Освен тях се чуваше нещо като човешки говор. Изведнъж се появиха страховити истерични викове, които също дойдоха от тази посока, извисявайки се грозно над всички останали звуци. Роби изтръпна! Тръгна към банята. Подът вибрираше от всеки удар. Той изплакна лицето си със студена вода. След това надигна глава към голямото огледало над мивката и видя уплашеното си лице.
След миг, на мястото на неговото лице се появи друг човешки ОБРАЗ! Страшен и кървясал, той стоеше от обратната страна на огледалото и се взираше в момчето със студен, мъртвешки поглед. Устата му се отваряше беззвучно, а ръцете му махаха отчаяно, сякаш искаха да покажат нещо на Роби. От гърлото на момчето излезе панически писък, пред очите му притъмня и то се строполи безчувствено на земята.
Роби бе събуден от Том. Бети стоеше встрани и гледаше загрижено:
— Какво стана момчето ми? Защо си тук?
— Не знам — несигурно отговори детето, докато се оглеждаше учудено.
— Защо си ставал през нощта? — попита Бети.
— Не знам, не помня — отвърна то, но в следващия миг погледна огромния портрет и изкрещя:
— Той… той… видях го на огледалото. Целият беше в кръв. Беше много страшно. Устата и зъбите и очите му бяха страшни… Преди това нещо удряше по пода. Аз затова слязох. Отдолу се чуваха звуци и нещо като говор. А се събудих, защото стаята ми се тресеше. Не стаята, а само секцията… — занарежда отчаяно Роби.