Първи помръдна Том, може би около пет — шест минути след като свърши злокобната церемония. Плахо пристъпи по стълбите и заслиза към всекидневната. Бети остана горе, държейки Роби за ръка.
В огромното помещение цареше спокойствие, но вратите на банята, тоалетната на няколко стаи, както и външната, зееха отворени. Полилеят се клатушкаше леко, едва забележимо. Том оглеждаше всичко наоколо, като потъркваше очи. Още не вярваше, че видяното е истина. Бети и Роби стояха горе и очакваха обяснение от главата на семейството, макар и ясно да знаеха, че той няма да даде такова. По-късно те смирено се върнаха в леглото си. До сутринта не успяха да заспят.
За закуска Бети беше направила препечени филийки с масло и чай. Тримата членове на семейството седяха на масата, умислени и угрижени, обсъждайки станалото снощи.
— Трябва да се поровим малко върху историята на къщата — наруши мълчанието Бети. — За да се случват такива работи, навярно има някаква причина.
— Но аз зная историята ѝ. Няма какво да се е разиграло тук. Все пак става дума за моето семейство — възрази Том като хапна голям залък от препечената филийка.
— Татко, чел съм в моите книги, че там, където витаят призраци, се е случило нещо лошо — обади се Роби. Гласът му трептеше от страх.
— Аз някой ден ще изхвърля тези книги. Няма да позволя да четеш такива глупости! — отвърна Том със сърдити нотки в гласа. — Нищо лошо не е станало. Няма и как да е станало.
Бети си досипа чай, отпи от него и след това каза:
— Не е ли странно, че до преди два месеца никой от нас не знаеше нищо за тази къща. Вероятно по някакъв начин родителите ти не са искали да се разбира за нея.
Том стана все по-замислен. Залъците ги дъвчеше бавно, все едно му засядат в гърлото.
— Права си, скъпа. Трябва да опитаме да научим нещо повече за къщата. Сега ще запаля колата и ще отида до шерифа, за да го разпитам.
— Може ли да дойда с теб — попита Роби.
— Елате и двамата — съгласи се Том.
Шериф Тревор Дилън не им съобщи нищо интересно за историята на имението, по-точно — разказа им това, което знаеха. Но на излизане отново срещнаха лудата жена. Погледът ѝ беше втренчен и кървясал. Тя погледна диво към тях и опита да ги заговори:
— Вие обитавате голямата къща на хълма, нали?
— Да — плахо отвърна Бети, — това е злокобно място! В подземието витае злото! Изчезвайте от там!
— Какво витае? Какво е това зло? — обезпокоен попита Том.
— В подземието ли? — зададе въпроса си и Роби.
— Аз съм екстрасенс и усещам местата, обитавани от духове. Има мирни духове, но има и войнствени. Във вашето имение духовете са войнствени. Когато минавам оттам усещам силна отрицателна енергия, идваща от цялата къща, най-вече от подземието.
— А знаете ли какво се е случило в къщата? Какви са причините за това? — попита Бети.
— Не зная на какво се дължи, но навярно в миналото се е разразило ужасно събитие. Лошото е, че и никой от градчето не знае. Сигурна съм само, че там са живели хора и са напуснали.
— Майка и татко са живели там — каза Том.
— Мегън, остави хората на мира! Колко пъти трябва да ти го казвам? — чу се гласа на шерифа, който идваше към тях. Жената погледна намръщено към него.
— Не, няма проблеми, нека говори — обади се Том.
— Тази жена пълни главите на хората с всевъзможни глупости. А тук има дете все пак.
Жената се оттегли бавно, след като видя шерифа. Но все пак се провикна:
— Трябва да знаете, че винаги можете да разчитате на мен! Името ми е Мегън Трейси и съм екстрасенс!
Шерифът направи лаконичен жест към жената, показващ, че няма работа там, а след това попита обърканите членове на семейство Гайгер:
— Наистина ли мислите, че може да разчитате на тази жена?
— Най-вероятно, да — отговори Бети.
— Искам да ви кажа, че ако има някакъв проблем, аз също ще ви се притека на помощ.
— Благодарим за това, наистина сме ви признателни.
— Чувал съм разни истории за вашето имение — каза след известен размисъл Тревор. — Мислех, че това са бабини деветини, нали знаете какви слухове се носят в малките градчета. Но… наистина ли във вашия дом се случват странни работи?
Том се почеса по главата, направи няколко крачки и отговори: