Тялото на Фредерик беше неестествено разположено. Главата му беше повдигната, ръцете му — изпънати напред, сякаш е искал да се предпази от нещо. Лежеше скован, гледайки към прозорчето на подземието — същото прозорче, в което Том преди няколко дена видя зловещия образ. Но най-ужасно беше изражението му — очите бяха толкова ококорени, сякаш някакво чудовище му се бе явило насреща, а устата беше отворена широко и застинала в страховита гримаса.
VI
Прегинският лекар констатира смъртта на Фредерик Мендоса и предложи да му бъде направена аутопсия. Следващите четири дена минаха изключително потискащо и нервно — особено за Том. Още в деня на смъртта той трябваше да успокоява опечалената Мелинда и в същото време да уведоми синовете и роднините ѝ. Дойдоха лекари, полицаи и дори журналисти от някакъв местен таблоид, на които Том трябваше да отговаря на редица въпроси. В крайна сметка се доказа, че смъртта е настъпила вследствие на масивен инфаркт.
Том помогна на Мелинда да организира погребението в Саулвил — градчето, в което Фредерик живееше, което се намираше на осемдесет мили от Харвърд и на около четиристотин от Прегин — настоявайки да плати всички разноски. Бети и Роби също присъстваха на печалното събитие. То беше особено мрачно за детето, защото нелепата кончина на този приятен човек му напомняше за смъртта на дядо му. Въпреки всичко, Том предпочете Бети и Роби да са с него, вместо да останат сами на онова прокълнато място. Нито Мелинда, нито синовете им, нито някой от роднините им ги обвиниха за тази трагедия. Не казаха и лоша дума за тях. Всички приеха смъртта на Фредерик като следствие от инфаркта. Разбира се, това по никакъв начин не успокояваше Том, който изпитваше огромна тъга, покруса и гняв.
На десети юли сутринта семейството се върна в имението. Угнетената атмосфера на мястото веднага започна да влияе върху опънатите им нерви. Когато влязоха в огромната всекидневна, Том изведнъж извика:
— Какво искаш от нас, копеле мръсно? Кой си ти бе, нещастнико? Ти уби един от най-добрите ми приятели! Остави ни най-сетне на мира! Остави ни на мира, проклета сган… — след тези думи Том задиша силно, сякаш бе готов да заридае. Зад него Бети беше гушнала плачещия Роби. Том се приближи до тях и ги прегърна. Внезапен полъх на вятър, идващ от счупената част на големия прозорец разклати леко полилея.
— Искам да се махнем от тук. Искам да се махнем още сега — каза Бети. — Моля те, Том, не искам повече да стоим тук.
— Ще се махнем, скъпа, и аз не искам да стоя повече тук – изрече Том и целуна съпругата и детето си.
След това и тримата легнаха в спалнята, за да отпочинат от дългия път. Не трябваше и за миг да се отделят един от друг. Смъртта на Фредерик им подсказа, че се намират в опасност и трябваше да действат бързо, за да предотвратят ужасните последствия.
Но след обяд, малко след като се събудиха, Том заяви:
— Бети, искам ти и Роби да се приберете в Лос Анджелис. Аз ще остана тук.
— Защо? — изненадана отвърна Бети. — Не мога да те оставя в тази къща.
— Тук се е случило нещо, което е свързано със семейството ми и аз искам да разбера какво е.
— Скъпи, не искам да те сполети нищо. Не мога да те оставя сам на това място. Ако ти останеш, оставам и аз.
— Не! С Роби се прибирате. С мен няма да се случи нищо лошо. Фред умря, защото сърцето му беше слабо. Този дух е част от фамилията и няма да ми стори нищо. Той иска аз да разгадая тайната му. И аз искам да я разгадая.
— Добре, скъпи — каза Бети, след като видя дълбоката решителност в очите на съпруга си, — но искам да ни обещаеш нещо.
— Дадено, скъпа.
— Искам само да се пазиш. Не ни оставяй сами.
— Ще се пазя, обещавам. Нали знаеш, че винаги изпълнявам обещанията си, а и вие сте всичко за мен. Не мога да си позволя да ви оставя — и Том отново целуна Бети. В този момент той осъзнаваше, че наистина обича семейството си. Противно на теорията на покойния Фредерик, той чувстваше магическата привързаност към тези хора и осъзнаваше, че не може да живее без тях. Как другояче трябва да се нарича това чувство, освен „любов“?
По-късно Бети вече приготвяше багажа. Тя се беше обадила на Клаус, един от прислужниците, да дойде с някой от автомобилите и да ги вземе. Бяха се разбрали, ако Том не се обади, не отговаря на обажданията или не се прибере до десетина дена, те да се върнат отново.
Том излезе на двора и след малко се върна с голяма ръждясала брадва:
— Сега ще разбия вратата на подземието — твърдо заяви той.
— Том, не сега! Моля те!
Но главата на семейството вече беше започнал да удря с тежката брадва по масивния катинар. На петия удар катинарът се счупи и вратата се открехна леко. Том погледна към Бети и Роби.