Выбрать главу

— Това е кръв! — извика Роби.

— Да, моето момче, съсирена кръв отпреди много години — отвърна приглушено баща му.

Върху ножа и кърпата също имаше петна от тази пръст. Том усети как въздуха натежава и притиска силно белите му дробове.

„Убийство! — помисли си той. — Тук е извършено убийство!“

— Татко, погледни! — каза Роби и посочи пода.

Виждаха се капки от тази пръст, които водеха към прага и навън. Том, след като вдигна завесата, видя, че те се губят в мръсотията на голямата стая. Пред очите на бащата притъмня и той изрече глухо:

— Хайде да се махаме — след това избута сина си през завесата, към голямата кална стая. Роби полетя назад и се удари в гардероба. От там падна нещо и редом с дрънкащия звук от удара на предмета в пода, проехтя приятна звънлива мелодия. Звучеше част от петата симфония на Бетовен. На земята лежеше стара музикална кутия, която някак си се беше задействала от удара. Върху нея, в такта на музиката, се движеха две танцуващи кукли. Момчето я вдигна и прочете на глас надписа върху нея:

— „От Рандолф за Летисия с много любов.“

Първото, което Том си помисли, когато видя написаното бе, че това беше много пестелив надпис — нехарактерен за романтичната натура на Рандолф. Но в следващия миг го налегнаха носталгични чувства, той взе кутията от Роби, разгледа я от всички страни и внимателно я постави върху гардероба.

— Да се махаме — отново предложи Том и двамата с Роби бързо напуснаха помещението.

* * *

Когато Клаус пристигна, Бети вече беше събрала багажа. Прислужникът и Том пренесоха саковете в автомобила:

— Пази се — каза Бети на Том и те се целунаха за довиждане. — Ще се видим след няколко дни. И да не забравиш да се обаждаш.

— Довиждане и от мен — извика Роби и също целуна баща си. — Когато се видим, ще ни разкажеш какво си открил. Обещай ми.

— Обещавам ти, момчето ми — отвърна Том.

Той наблюдаваше отдалечаващия се автомобил с горчивина. В съзнанието му се прокрадваше неприятната мисъл, че никога повече няма да види семейството си. Той тръсна главата си, обърна се и влезе в двора, като си даде дума повече да не мисли по този начин. Влезе в къщата и погледна часовника, който показваше осемнадесет часа и тридесет минути. Накрая се съблече, легна на голямото канапе и след миг заспа.

VIII

Том вървеше сред житата. Всичко бе обляно с кехлибареножълт цвят. Някой го преследваше! Някакъв звяр! Той започна да тича. Не гледаше назад, но усещаше, че звярът го настига. Вече тичаше сред пясъците на пустиня. Тичаше бавно, а звярът го гонеше с огромна, бърза крачка. Изведнъж той легна в пясъците и започна да се заравя. Инстинктът никога не го напускаше. Отзад се чу звук от силен удар, след това — още един. Какво правеше това чудовище? Вероятно го търсеше сред пясъка и тези звуци бяха в изблик на ярост. Той беше закрил очите си и не виждаше случващото се. Беше се свил в една яма, за да не гледа към ужасяващата твар отгоре му. Изведнъж погледна. Пред него в кехлибарената тъма две зеленикави очи го наблюдаваха със стръвнишки взор! Той опита да извика, но от гърлото не излезе звук, сякаш беше онемял.

Събуди се плувнал в пот. Усети се, че крещи като луд. Спря и се изправи. От прозореца се показваше луната, която осветяваше част от огромната зала. Отнякъде проехтя канонада от звуци, все едно някой биеше с чук по железни тръби. Том стана и тръгна към вратата, мислейки, че някой тропа по нея. Но отвън нямаше никого.

Тогава се сети: „Духът“! Тази нечиста сила възпроизвеждаше ужасните удари. Том все още не можеше да определи откъде идваха те и затова светна лампите на полилея, след което се заоглежда във всички посоки. Всекидневната беше празна. Огромният портрет на стената зловещо блестеше, отразявайки светлините. Когато тръгна да проверява стаите една по една, разбра, че звукът не идва от никоя от тях, нито от подземието, а от самите стени. При всеки удар те вибрираха. Мозъкът му също кънтеше заедно с тях.

Изведнъж ударите спряха. Том пое дълбоко дъх и се облегна на стената. Колко ли страховити мигове му предстоеше да преживее сам, на това злокобно място? Какво щеше да се случи с него? Едва сега осъзнаваше силата на постъпката си. Той бе останал тук, излагайки се на неизвестна опасност, като мислеше, че духът е на негов роднина, който не може да му навреди.