— Това какво означава? Едва ли ученическите помагала ще са ни от полза.
— Така е, но моите хора могат да ускорят процеса по откриването на Хенри. Ей сега ще им телефонирам.
Том отиде в другата стая. След около половин час се върна видимо усмихнат:
— До един-два дена ще се разбере дали Хенри е пребивавал в Швейцария.
— Това би било много добре. Ето какво е да имаш познати по целия свят — майтапчийки каза Тревор, — ооо, без малко щях да забравя най-важното. Мегън ми заяви, че е съгласна да ти помогне. Обаче ще ѝ трябват два-три дена подготовка.
— Страхотно! — въодушевено отговори Том, — по-добре от това не можеше и да стане!
Тревор го гледаше изумено. Това не беше същият Том, който видя първия път. Тогава той изглеждаше спокоен, уравновесен, а сега имаше вид на психически разстроен човек. Видът му беше напрегнат, дишаше тежко и говореше с онези интонации в гласа, характерни за обърканите и стресираните хора.
Тази вечер щеше да вали. Още привечер се забелязаха от юг купесто-дъждовни облаци, което безспорно значеше, че през нощта дъждът ще бъде техен спътник. Това донякъде беше добре дошло за живущите в градчето, защото от средата на миналия месец не бе валяло и почвата бе доста суха и твърда. След около час наистина запръска силен проливен дъжд, придружен от светкавици и гръмотевици. И двамата решиха да спят в една стая — тази, която Том обитаваше в момента. Там леглото беше голямо, а помещението — просторно.
Тревор спеше спокойно, за разлика от Том. Откакто шерифът дойде, не беше се случило нищо странно. Това безпокоеше Том — точно в този момент той искаше духът да се покаже. Въпреки че видимо му бе повярвал, градоначалникът може би се съмняваше, че Том е с всичкия си. Тук Тревор се държеше весело, беше приказлив, спокоен. Може би най-лошото беше, че ако духът не се яви тази вечер, Том щеше да го загуби като помощник. От друга страна, не желаеше проклетото създание да се появява пред очите му. Всичко това го потискаше ужасно, угнетяваше разсъдъка му, душата му. Единствено фактът, че тези неестествени събития бяха свързани по някакъв начин със семейството му, го задържаше тук. Покварените мисли грубо обсаждаха съзнанието на злочестия наследник, докато дъждът чукаше по первазите на прозорците. От време на време някоя светкавица, последвана от тежък гръм, осветяваше за миг тъмното помещение. В един момент обаче неусетно заспа.
Когато се събуди, или по-точно дойде в съзнание, беше седнал върху леглото, а сърцето му биеше учестено. Явно нещо го беше разбудило, но той не можеше да си спомни какво бе то. Видя, че часовникът показваше три и двадесет и пет. Обърна се и зърна Тревор в същото положение като неговото, а в слабите отблясъци на ококорените му очи се четеше обърканост.
— Какво стана… — чу се гласът на шерифа, но той мигновено беше прекъснат от силен звук, идващ от другата страна на къщата.
Том стана и му даде знак да тръгнат надолу. Тревор се изправи плахо и го последва с тихи стъпки. Още един силен удар разцепи нощната тишина — удар по метални тръби. Те слязоха във всекидневната. Отново се повтаряше сценария от предишните нощи — някъде откъм задната част на подземието, се чуваше човешка реч. В този момент сетивата на Том бяха много чувствителни и за разлика от вцепенения Тревор, той опитваше да не изпуска никаква подробност. Долу сякаш двама души говореха на висок тон, но преградата и разстоянието пречеха да се доловят отчетливи думи. След тях дойдоха виковете — силни, страховити, отчаяни — които сякаш пробиха безкомпромисно обвивката на нощната одисея! Том знаеше, че те не са реални, че са ехо от отдавна отминало събитие, което бе толкова силно, емоционално и болезнено, та дори и в този момент, тридесет и девет години по-късно, продължаваше да се повтаря.
Една светкавица светна. В следващия миг Тревор посочи външната врата и изкрещя нещо неразбираемо!
— Какво има, приятелю?
— Човек! На вратата има човек!
Том се обърна рязко, но не видя никого. Тревор отново наддаде вик, като сега сочеше към вътрешността на помещението. И тогава домакинът съзря нещото!
На слабата светлина, идваща откъм стаята, в която спяха и на светлината на появяващите се от време навреме светкавици, се мяркаше силует. След като втренчено се взираше в него, Том го позна. Това беше ЧОВЕКЪТ ОТ ПОРТРЕТА! Носеше военна униформа, която беше цялата изцапана с кръв. Лицето му също беше обвито в кървава маска. Силуетът започна да ръкомаха, явно това беше някакъв неведом знак за помощ. Устата му се отваряше, но от нея не излизаха звуци.