Ала Том чу вик! Идваше от дясната му страна и не беше на някое призрачно създание, а на самия Тревор — който ревеше панически, а очите му бяха толкова изпъкнали от страх, че всеки миг щяха да изскочат от орбитите. По едно време силуетът тръгна назад, мина покрай една от колоните на вестибюла и изчезна.
За спане след тази случка не можеше и да става дума. Това с пълна сила важеше за клетия Тревор. До сутринта времето премина в приказки, като домакинът всячески успокояваше уплашения си гост. Колкото и Тревор да беше очаквал среща с неизвестното, с нереалното, със свръхестественото, колкото и да му беше разказвал Том за преживяванията тук, шерифът бе стресиран неимоверно много. Защото не е страшна срещата със свръхестественото, а самото възприятие. Защото изведнъж се оказва, че този хармоничен свят, в който живеем, светът на хората, на животните и растенията, където всичко е подредено, всяко нещо си има място и всичко може да се обясни с всеобщия природен закон, е всъщност изроден, богохулен свят, обитаван от призрачни и злокобни същества, от прокълнати души. Точно това ново възприятие е най-ужасяващо, тъй като човек е свикнал да вярва до там, докъдето достига погледът му. Едно е да чуеш за нещо невероятно и необяснимо дори и от най-доверения човек, но съвсем друго е да го съзреш на живо, пред себе си, да имаш ДОКАЗАТЕЛСТВО за него.
В осем и петнадесет седнаха да закусят. Том попита Тревор:
— Сега добре ли си?
— Мисля, че да. Но не бих прекарал още една нощ тук – отговори с известна ирония шерифа.
— Какво ти е мнението?
— Вече мога да разсъждавам по-нормално. Вчера ние видяхме баща ти или брат му. Направи ли ти впечатление, че… — Тревор въздъхна дълбоко, — че духът носеше военна униформа?
— О, да. Сега си спомням. Но нали Хенри никога не е бил в армията?
— Поне така е написано в архивите. Той се е противопоставял на баща му, поради което не е получил наследство.
— Това може ли да означава, че духът не е на Хенри?
— Не съм вещ по такива истории, но мисля, че това е същият човек от портрета.
— Човекът на портрета трябва да е баща ми. Но той умря тази година в Лос Анджелис.
— Знаеш ли какво предположение имам?
— Казвай.
— Хенри е заминал за Швейцария. Имало е трети близнак.
— Това е невъзможно — възрази Том. — Никой не ми е споменавал за трети брат.
— Ти не знаеше и за Хенри. Както виждаш, изненадите следват една след друга. Според мен този близнак също е бил в армията, но вероятно е бил убит в някакъв спор, дали за наследство, дали за нещо друго.
— Това са тежки обвинения, Тревор. Баща ми не е способен на убийство — каза Том.
— Не съм казал, че е баща ти. Може да е някой друг.
— Но ако го е имало, трябва да е вписан в регистрите.
— Да. Тук си прав. Никъде в архивите на регистрите не се споменава за трети близнак. Дано утре разберем дали Хенри е бил регистриран в Швейцария, от това ще зависят по-нататъшните ни разследвания — обобщи градоначалникът.
Тревор и Том напуснаха двореца и отидоха с колата на шерифа до участъка.
— Не мога да те оставя да нощуваш сам на онова място – загрижено каза Тревор. — Този път ти ще ми гостуваш. Утре е събота, може дори да отидем някъде и да разсъждаваме на спокойствие.
— Съгласен съм, но бих искал да е само за уикенда. Не желая да те притеснявам, а и трябва да потърся още неща.
— Няма да ме притесняваш, със сигурност. Предлагам ти в някой от близките дни да претърсим подземието. Но най-важното е засега да установим дали Хенри е бил в Швейцария, също така и с Мегън да направим сеанса.
— Сеанс ли?
— Точно така. Мегън ще се свърже с духа и чрез нея той ще проведе разговор с нас.
— Може би духът ще ни каже всичко.
— Може би — замислено отвърна Тревор.
Тревор живееше в доста уютна къща в околностите на градчето. Съпругата му Трейси беше завела двете им деца при родителите си в Бартън — селце на двадесетина мили от Прегин — и се върна малко след като Том и Тревор пристъпиха прага. Беше деветнадесет часа, когато седнаха да вечерят. Дотогава разговорите им се свързваха с къщата на Тревор, с децата и проблемите на градчето. В деветнадесет и десет мобилният телефон на Том звънна. Той стана и отиде в другата стая. Такава постъпка беше типичен навик на хората, занимаващи се с голям бизнес, а именно — разговорите им да се провеждат на спокойствие. След десетина минути бизнесменът влезе в стаята доста развълнуван, с някакво листче в ръка, и прошепна на ухото на Тревор:
— Трябва да поговорим насаме.