— Кой си ти? — Том зададе нов въпрос.
Този път Мегън не помръдна. Очите ѝ продължаваха да бъдат ококорени, но ръката с химикала стоеше неподвижна.
— Кой си ти? — домакинът повтори въпроса.
Няколко секунди не се случи нищо. След това старата жена задвижи ръката си и написа нещо по тефтера. Стив се съсредоточи върху надрасканото, след което прочете, сричайки:
— Р-а-н-д-о-л-ф.
Том се изправи изненадан и с Тревор се спогледаха озадачено. Сетне домакинът стана и погледна в тефтера на Мегън. Сред хаотичните драсканици се разчиташе името „Рандолф“. Том седна на мястото си и попита:
— Ти ли си баща ми?
Мегън отново раздвижи химикала върху листа и Стив изрече:
— Да!
— Господи! — чу се тихия глас на гайгеровия наследник, който задиша силно и звучно, за да се освободи от обзелото го напрежение. Тревор го хвана за ръката и я стисна. Това успя да успокои Том, който се окопити и зададе следващия въпрос:
— От какво умря?
Ясновидката отново застана напълно неподвижна, с втренчени в нищото очи. Химикалът стърчеше като прът от хилавата, мъртвешки бледа дясна ръка.
— От какво умря? — повтори Том.
Без да променя изражението си, ясновидката рязко размърда ръката и написа нещо по тефтера. Помощникът ѝ прочете:
— Б-ях у-би-т.
Том завъртя рязко глава към Стив, поглеждайки го многозначително. Вече се съмняваше в истинността на този сеанс. Баща му умря наскоро от инфаркт! Той не бе убит! Това бе невъзможно, напълно невъзможно!
Ами, ако бе истина?! Тогава какво следва?! Том чувстваше в стомаха надигането на кълбо от злоба и омраза, което лека-полека увеличаваше размерите си.
— Кой те уби?
Ръката на Меган веднага зашари по белия тефтер. Стив прочете:
— Б-р-ат м-и.
— Къде беше убит? Отговорът бе следният:
— В п-од-зе-м-и-е-то.
— Къде е заровен трупът ти? — говореше машинално Том.
Жената драскаше като подивяла. Листовете започнаха да се късат под яростните изблици на невидимото същество, направляващо дясната ръка на клетата ясновидка…
— В к-ла-де-н-е-ц-а — произнесе възрастният мъж, виждайки написаното.
Том вече дишаше мъчително. Всичко се бе развило по абсолютно неочакван начин. Една грозна идея напираше да излезе от мозъка и да навлезе в съзнанието му. Той отново се изправи, пое много дълбоко въздух, след което седна и зададе следния въпрос:
— Защо беше убит?
В този миг Мегън започна да драска още по-силно и още по-настървено. Тефтерът се скъса напълно от агресивното пробождане на пълнителя в бялата хартия. Стив погледна надрасканото, но само сви уплашено рамене. Изведнъж клетата жена изкрещя нещо неразбираемо. Това наложи помощникът ѝ да я раздруса, за да я извади от транса, но в същото време полилея започна да се клати! Мегън се съвзе и загледа уплашено обстановката, сякаш току-що събудена от кошмарен сън. Външната и вътрешната врата се отвориха и затвориха, чуха се познатите кънтящи металически удари. От нищото се извиси приглушен рев, столовете започнаха да се движат, масата се наклони на една страна, след това падна звучно на земята, затискайки крака на Стив. Духът отново се бе разбеснял. Духът на Рандолф Гайгер! Том извика панически:
— Спри!
Всичко наоколо се движеше и обикаляше около тях в зловещ кръговрат! Стив извади крака си изпод масата и го притисна с ръце. Лицето му се изкриви от болка.
— Спри! Спри! Спри…!
Изведнъж всичко спря. Столовете, няколко чаши и няколко лъжици паднаха едновременно на пода. Те вдигнаха столовете и седнаха върху тях. Том гледаше в пространството, объркан, със зяпнала уста, Тревор беше навел глава, потънал в урагана от разбърканите си мисли, Стив продължаваше да се държи за крака, а Мегън се бе отпуснала летаргично на стола. Том Гайгер беше съкрушен, защото в този момент осъзнаваше ИСТИНАТА!
Може би щеше да се сети преди това ако разумът му не бе отказал да приеме подобна идея, ако не го бе толкова грижа за устоите на фамилията си, ако не обичаше така силно майка си и баща си. Защото той бе очаквал най-лошото от най-лошите си теории, но все пак всичко трябваше да е в границите на разумното. Защото той живееше в разумна обстановка, заобиколен от разумни личности, които разсъждават по разумни правила. Защото човекът, който го беше отгледал, беше разумен човек.
Но ето, че реалността бе толкова смразяваща, всепоглъщаща и безумна, че разсъдъкът на Том отказваше да я произнесе, дори и мислено. Къде се простираше границата, показваща края на нормалния диапазон и къде започваше уродливостта? Как е възможно нещо толкова свято, като чистата хармонична идилия да е изградена на базата на отвратителния, на богохулния стремеж към незабавно постигане на пълноценност и съвършенство, дори с цената на живота?