И все пак истината бе разкрита, пъзелът на загадката бе подреден. Оставаше само умът да я изложи на показ. И той го направи тихо, с плахите оттенъци на огромното, на безмерното разочарование:
ХЕНРИ ГАЙГЕР БЕ УБИЛ БРАТ СИ РАНДОЛФ ГАЙГЕР, ЗА ДА МУ ВЗЕМЕ САМОЛИЧНОСТТА, СЕМЕЙСТВОТО, ПАРИТЕ! За да пристигне в големия град и да основе компанията си. За да намери своя път към величието, богатството, задоволството. Защото Хенри е бил скитник, крадец и луд и не е имал друг шанс за просперитет. Защото двамата близнаци са си приличали като всички еднояйчни такива. А най-непоносимото от всичко бе следното — този човек, който е бдял над него, който го е обичал, който го е учел на добро и на лошо, който се е ползвал с огромни привилегии и огромно уважение от маса народ, се оказва измамник и убиец. Сега разбираше защо призракът беше с военна униформа. Сега разбираше защо той го молеше за помощ. Навярно обикновената човешка фантазия е бедна, за да си представи какви извращения има по света, на какви пъклени постъпки е способен човек, в името на славата и богатството.
След като се окопити, Тревор изкара неадекватния Том от къщата, качи го в колата си, и заедно със Стив и Мегън напуснаха прокълнатото място.
На площада, след като изпратиха Стив и Мегън, Тревор и Том седнаха на една от пейките и смирено се унесоха в мислите си.
— Мислиш ли, че духът казва истината? — пръв наруши мълчанието Том.
— Не знам. Вероятно е така. Според мен ти е нужна почивка, приятелю. Прекалено много нерви изразходи тук, а едва ли искаш отпуската ти да мине така.
— Прав си, но аз исках да открия истината, каквато и да е тя.
— А майка ти? Тя може би знае нещо по въпроса. Ако всичко това е истина, няма как да не е разбрала, че съпругът ѝ не е същият. Вярно, става дума за близнаци, но всеки един от тях е имал свои белези, които са го отличавали от другия. А и характерите им са били различни.
— Аз също мислех по този въпрос. Никоя жена не е толкова сляпа, че да не усети разликата. А и в случая става дума за съпруга ѝ, за човека до нея. Трябва да се обадя на майка ми.
Том опитваше да говори спокойно, макар че в интонацията на гласа му се четеше неописуем гняв. Тревор не знаеше как да го успокои, не се сещаше какво да му каже, за да го разсее, защото цялата тази история беше парализирала и неговата воля. А той по принцип добре знаеше как да успокоява и какво да казва в определени моменти.
Вече бяха в къщата на градоначалника и Том позвъни на майка си:
— Здрасти Том — от слушалката се чу гласът на Летисия.
— Здравей мамо — отвърна Том.
— Как си? — попита възрастната жена с едва доловима нотка на смущение в гласа ѝ. Навярно предчувстваше, че нещо не бе наред.
— Добре съм. Искам да те питам някои неща. Но ми кажи истината.
— Какво има, момчето ми?
— Мамо, аз научих нещо, което се е случило тук малко след като съм се родил и малко преди да напуснете къщата — привидното равновесие в говора на Том започваше да се разклаща.
— К-какво искаш да кажеш? — изстена възрастната жена.
— Този човек, с когото сме живели, този, който се е представял за баща ми, всъщност е убиец.
— Чакай, чакай. Не те разбрах.
— Човекът, който се е представял за баща ми, всъщност е убиец.
— Какви ги бръщолевиш Том? Как можеш да говориш така за баща ти?
— Мамо, аз зная истината. Хенри е убил татко и е взел самоличността му. Защото той е бил с лоша репутация, за разлика от моя истински родител. Мамо, това вярно ли е? Искам от теб да го чуя! — гласът му сякаш бе обладан от параноя.
Мълчание. Отново непоносимото мълчание на майка му. От другата страна се чуваше само неравномерното ѝ дишане. Защо постъпва така по дяволите? Защо?
— Вярно ли е?! — извика истерично Том.
— Кой ти го каза? — успя да промълви жената.
— Духът на този човек витае из къщата. Подът се тресе, мебелите се местят, от нищото се чуват ужасни викове. Направихме спиритичен сеанс и разговаряхме с него. Той ни каза всичко. Вярно ли е? Искам да ми кажеш истината!
Отново мълчание.
— Мамо, тук ли си? Няма как да не си усетила разликата между двамата. Вярно ли е?
Никакъв звук от другата страна на слушалката. Сърцето на Том удряше като стоманен чук по треперещото му тяло. За миг той си помисли, че на майка му ѝ е прилошало, но изведнъж тя заговори:
— Да, момчето ми, вярно е.
Краката на Том се подкосиха, а тялото му се отпусна като в пристъп на летаргия. Всичко беше вярно. Признанието на най-близкия човек — майка му, беше по-силно от най-силното оръжие, по-страшно от най-страшните кошмари. Том се разтърси от ридания — първите в съзнателния му живот, тъй като досега никога не беше плакал. Почувства се предаден от най-скъпите си хора, низвергнат от всички в обкръжението си: