— Мамо, защо? — промълви отчаяно той.
— Исках да сме щастливи. Затова се съгласих с Хенри. Той го направи за твое и за наше добро.
— Чуй ме, не искам да те обвинявам. Просто искам да знам истината. Разкажи ми цялата истина. Само това. Моля те.
От слушалката се чу въздишка и хлипане, последвано от кратко мълчание. След това Летисия започна да разказва:
— Когато се срещнахме с баща ти, той беше в армията. Аз също идвах от добро семейство и затова баща ми и неговия баща се съгласиха да ни оженят. Рандолф беше красавец, нямаше как една жена да не се влюби в него. Той имаше всичко и можеше да ми даде всичко, от което се нуждаеше една жена — финансова стабилност, опора, сигурност, добър живот. Всички ми завиждаха, всички близки ми се радваха. Но за съжаление Рандолф не ми даваше това, което желаех най-много. И то не бе свързано с материални блага. Исках просто любов. Исках просто да съм щастлива.
— Какъв беше като характер? — попита Том.
— Той беше полковник в сухопътните войски на американската армия. Беше свикнал на ред, на дисциплина, на строгост. Но той беше груб и студен човек. Често го пращаха на фронта, или в командировка, а аз оставах сама в този огромен дом. А толкова много имах нужда от обич. Все пак след време забременях от него. Както той искаше.
— С мен, нали?
— Да, с теб. Радвах се, ликувах, надявах се, че по този начин ще накарам Рандолф да бъде по-близо до мен, а аз също копнеех да имаме дете. Но той прие всичко равнодушно. Не казвам, че не се радваше, но го правеше по негов, студен и труден начин. Когато разбра, каза само: „Браво, най-сетне“. Сигурна съм, че ме обичаше, но не го показваше, явно гордостта му беше огромна или… не знам защо. По някое време той прие Хенри да живее у нас. За брат му не бях чувала нищо, знаех само, че с Рандолф са близнаци, че има лошо име в обществото и че няма къде да живее, защото преди време в изблик на лудост е запалил бараката си.
— Запалил я, така ли?
— Хенри влиза на два пъти в болница, като според докторите имаше шизофрения. Но в последствие разбрах, че той е нормален. Напълно нормален.
— Продължавай, мамо. Беше стигнала до там, където татко е взел Хенри в имението.
— И така, той живееше в подземието. Рандолф го хранеше с остатъците от храната, даваше му вода в една мръсна кофа. Той го ненавиждаше, защото Хенри беше неугледен, дрипав, крадлив и срамеше честта на фамилията. Но от милосърдие го взе под опеката си. Аз отначало не общувах с Хенри, само понякога му носех храна. Бях бременна в седмия месец, когато Рандолф го повикаха запас в Оклахома. Преди да замине, той ми каза: „Носи от време на време ядене на оня дрипавия, колкото да не умре от глад“. Оттогава той се прибираше по три-четири пъти в месеца, за по два или три дена. С всеки изминал момент ставаше все по-студен и по-груб.
Летисия спря. След малко Том я подкани:
— Продължавай. Искам цялата истина.
— При едно от моите ходения в подземието се заговорих с Хенри. Говорехме няколко часа. Тогава аз видях, зад маската на неугледния клошар, един страхотен човек. Беше открит, честен, забавен. Стана ми много приятно да общувам с него и в същото време ми стана жал за неговата участ. Той беше незаслужено отритнат от семейството си, човек с досие зад гърба, човек, който не може да има деца и да създаде семейство. Но за сметка на това беше голям мечтател. След време осъзнах, че той може да ми дава това, което Рандолф не успяваше. А то беше любов, истинска чувствена любов, каквато никога досега не бях изпитвала.
— Ти си била любовница на Хенри, така ли? — попита Том. Сега тихият му гняв беше насочен към майка му.
— Да, бях му любовница. Той беше невероятен човек, но поради зла участ бе отхвърлен от всички. Когато ти се роди, аз виждах огромната му обич към теб. Докато Рандолф, баща ти, само веднъж те щипна по бузата и след това отново продължи с делата си, Хенри непрекъснато те целуваше, сякаш ти бе негово чедо, играеше си с теб, забавляваше те. Искаше ти да си негов син, а не на брат му, който по думите му не те заслужаваше. С него се чувствах истинска, чувствах се жена, чувствах стабилната връзка на семейството, сякаш ние с Хенри бяхме семейство, а не с Рандолф, който, въпреки че му се бе родил син, отново обикаляше по незнайни места. А Хенри беше винаги с мен и в най-щастливите, и в най-трудните моменти. Въпреки всичко, и двамата си давахме сметка, че тази връзка е невъзможна. Защото Рандолф бе главата на семейството, не Хенри. Той не можеше да ни осигури бъдеще, защото никъде не го искаха на работа с тази диагноза. Всички го мислеха го за невменяем, за крадец, за лош човек, а той не беше такъв. Понякога мечтаехме за охолен живот, въпреки че знаехме, че няма как да стане. И един ден Хенри ми предложи онази идея.