След това — нищо! Няма никакви резултати от тази секретна дейност, никакви разкрития, никакви данни за намерени хора или за жертви. Като че ли и тази операция бе забулена дълбоко в мъглата на неизвестността.
Аз съм един от тези, които успяха да избягат навреме от онова злокобно селище и именно за това съм още жив и пиша тези редове. През всичките години, от събитията в Карстфур до сега, аз таях злост в душата си. Не исках и не можех да разказвам на никого — не само защото щяха да ме сметнат за умопобъркан — не само че се страхувах от самото зло, което все още витаеше там. Бяха ми забранили категорично да споменавам каквото и да е, свързано с тази тема.
Но на смъртния ми одър вече не ме е страх от нищо.
II
Историята започна през 1910 година, когато кметът на село Карстфур Елин Милин, заедно с околийския градоначалник Григор Ценков, сключили договор с източноевропейска католическа организация, която трябвало да прати свои членове — свещеници и архитекти — да формират европейския вид на селото и да укрепят католическата вяра на жителите. Тази организация носела странното име „The renesans devil“, но заради факта, че повечето хора в околията не знаели английски, това наименование на никого не се сторило странно и всички карстфурчани го приели равнодушно.
Идеята на организацията била чрез ренесансовата архитектура, базирана на древногръцки статуи, орнаменти и символи, хората да се доближат до Бог. Според тях именно през епохата на ренесанса вярата във Великата Сила била най-голяма, а разстоянието до нея — най-кратко и почти достижимо. И чрез възкресяването на пост ренесансовия период от европейската история, тази общност се опитва да сближи хората с Бог и да им даде възможността за по-близък контакт с Него. Това са споменали „The renesans devil“ на Елин Милин и Григор Ценков при сключването на договора, с който те поели правото да социализират и интегрират западащото католическо селище.
Седмината свещеници, които пристигнаха в Карстфур, бяха официално представени на 3-ти април, 1910 година. Добре си спомням имената им, бяха Яцек, Петер, Юре, Владислав, Кшищов, Фехер и Предо. Първоначалното ми впечатление за тях беше, че изглеждат много усмихнати и приветливи. Тогава, макар че бях едва десетгодишен, забелязах, че от тях лъха доброта, за разлика от простоватите и намръщени жители на селото, към които спадах и аз.
Няколко дена след като новите божии служители бяха запознати със селяните, те трескаво започнаха да изпълняват задачите, за които бяха дошли.
Първо, чрез помощта на местни работници, събориха няколко стари, пусти и порутени постройки, намиращи се на площада, а два дена след това в селото гъмжеше от строители, дошли незнайно от къде. За около три години мръсната поляна между селския мегдан и хълма се превърна в красива централна зона от многобройни павирани улички, около които разцъфнаха красиви аристократични сгради с множество магазини. Бай Марин, който бе пътувал в чужбина, сподели, че Карстфур му приличал на малък чешки или словенски град. В горната част на многообразието от тесни улици се извисяваше изящното здание на кметството, а долу, до реката, се бе ширнал голям пазарен площад с висока остра катедрала в единия му край. В тази катедрала започнаха да се молят зажаднелите за вяра карстфурчани.
От другата страна на реката бяха запазени и реставрирани старите възрожденски къщи от времето на турското робство, които се намираха в основата на хълма и които бяха подредени амфитеатрално, придавайки приказен чар на местността.
Католическият свещеник — отец Тимо — който досега водеше литургиите в старата църква, бе сменен от околийското ръководство заради факта, че рядко отваряше храма и почти винаги отсъстваше от служебните си задължения, а на негово място от града дойде младият и амбициозен отец Игнатий. Той встъпи в длъжност направо в новата катедрала, като водеше, заедно с Юре, ритуалите и представленията. Новата църква бе открита официално на 12 май, 1913 година.
Когато отидох за пръв път в нея, ми направи впечатление, че органът липсва, а на негово място имаше доста странен музикален инструмент, издаващ много по-кресливи звуци. Статуята с Дева Мария бе сменена с лика на страховито същество, което с гримасата си всяваше ужас.
Освен статуята в средата на църквата, по тъмните стени бяха изографисани други произведения на изкуството, олицетворяващи битки между доброто и злото, имаше и статуи на митични и страховити създания, както и рисунки по стъклата, показващи кървави сцени и убийства. Помислих си, че това са новите тенденции в евро-католическата вяра и отначало ги приех за нормални, въпреки че винаги ме бе страх да поглеждам към тези причудливи картини и декоративни пластики.