По нареждане на кмета, старата църква отново отвори врати и за наместник беше повикан млад мъж от влашките села — отец Амфилохи, който наскоро бе завършил семинарията в София. Нагледно всичко тръгна като по вода, хората отново се довериха на църквата — тази висша институция, създадена да обединява и разделя хората по свой начин и чрез вярата в Бог да насажда честност, милосърдие и доброта.
Лятото мина относително спокойно, но в дебнещо очакване да се случи нещо непредвидено. Злокобна атмосфера бе надвиснала тук, чувството, че нещо мрачно се таи горе ставаше все по-завладяващо, а усмивките по лицата на хората, преминаващи през веселия и звънлив пазарен площад — все по-пресилени и сдържани.
Есента дойде, донесла със себе си тежките дъждовни облаци и мрачната печал. Аз започнах работа като счетоводител в здравната служба и се готвех след няколко години да се запиша в университет и да поема по пътя на науките. Към края на октомври много мои съселяни се появиха в службата с оплаквания за душевни проблеми. Тогавашният лекуващ лекар Адриан Христов ми сподели, че тези хора чували необясними шумове, виждали странни местения на предмети, а една жена дори споделила, че е видяла баща си, починал преди няколко години, да се разхожда по двора. Доктор Христов ги пращал в белоградчишката болница, но и там не могли да им дадат нужното лечение и ги отпращали обратно.
На седемнадесети декември, в дванадесет часа татко, майка и аз бяхме седнали около малката дървена маса и се хранехме равнодушно и мълчаливо. Газената лампа, закачена на една медна тел гореше с кроткото си пламъче и придаваше на лицата ни мек оранжев оттенък. Изведнъж откъм тавана проехтя канонада от ЗВУЦИ, все едно няколко човека се бяха качили горе и удряха по гредите. Тропанията ту се усилваха и отслабваха, ту променяха местонахождението си, сякаш обектът или обектите, причиняващи звуците, се движеха. Ние стояхме безмълвни, слисани, уплашени. Татко стана и отиде до малкото антренце, където се намираше стълбата към входа за тавана и се покачи по нея. Аз извиках подир него „нееееее“, но това не го спря. В момента, в който избута капака, силните звуци изведнъж спряха. Татко влезе вътре, но след малко се върна и слезе по стълбата.
— Нема никой — каза той.
Сетне и тримата отново се събрахме край масата и сякаш подчинени на някаква хипноза, продължихме да поемахме храната. Звуците не се появиха повече.
Зимата ни връхлетя с повея на беснеещите ветрове и веещите преспи. Хората ставаха все по-мрачни, все по-угрижени, все по-потайни, като все по-рядко излизаха от домовете си. Все повече здрави и самоуверени хора търсеха помощ при лекаря, оплаквайки се от разклатената си психика и нестабилното си душевно състояние. Аз и доктор Христов приемахме тези зачестили психози като следствие на отминалите злощастни събития, но вътрешно знаех, че „ренесансовите сатанисти“, макар и мъртви, отново прииждат тук и обладават селото под една или друга форма.
На 18 януари 1921 година, уморен от отминалия работен ден, аз легнах рано и скоро започнах да се понасям към висините, обвит в меката пелерина на съня. Изведнъж някакъв ШУМ ме извади от дрямката и ме върна в реалността. Отворих очи и се загледах в полутъмната стая, осветявана само от мъждукането на догарящата печка.
И тогава ВИДЯХ ДЯДО МИ!
Видях го, сякаш бе от плът и кръв — застанал неподвижно в далечния ъгъл. Бледата игрива светлина, идваща откъм печката, осветяваше лицето му отдолу и така то изглеждаше призрачно и неописуемо зловещо.
Дядо умря преди тринадесет години и го погребахме в гробището. Въпреки ясното съзнание, че си е отишъл безвъзвратно и няма да го видя никога повече, в онзи момент гледах към фигурата му, вторачена в мен с мъртвешките си очи.
— Дядо… — промълвих с уплашен стон, седейки неподвижно върху мекото сламено легло. Вълна от страх премина през мен и едва тогава осъзнах, че пред мен не стои човек, а дух на отдавна умрял мъж.
— Помоооооощ! Помооооощ! — изкрещях, надявайки се да събудя майка или татко и те да дойдат.
— Помоооощ! Помооооощ! — продължих да крещя, но така и не се чуваше звук от отваряне на врата, а дядо още стоеше в ъгъла на стаята и се взираше в лицето ми. Устата му се размърда и от нея излязоха глухи, слаби, бръмчащи звуци, идващи сякаш от много, много далеч:
— Е-ла с нас… при-съ-еди-ни се към нас…
Отначало не разбирах какво искаше да ми каже, защото в онзи момент бях в плен на паниката — осъзнах думите му едва на другия ден, когато направих равносметка на случилото се. След малко вратата на стаята се отвори и отвън нахлу светлина. Влезе майка.