— Дядо е тук! — викнах аз, облян в пот.
— Къде е? Къде е? Кой дядо?
— Дядо Борис! Ето го там! — посочих към далечния ъгъл. Ала него го нямаше. Той бе изчезнал така мистериозно, както се бе появил. Майка гледаше в посоката, където сочех.
— Беше там, видях го! Видях го току-що! Стоеше там и ми говореше! — уверявах я аз.
Тя, гледайки ме с покорния си родителски поглед, попита:
— Искаш ли да спиш при назе, у нашата стая? Аз ще легна на миндера?
— Ами не знам. Не искам да ви преча. Ама май е по-добре да спя при вас — отговорих несигурно.
За моите двадесет и една години беше срамно да се страхувам, но тогава бях изплашен почти до смърт. Станах и тръгнах с наведена глава след майка.
Беше четвърти февруари и минаваше обяд, когато на вратата на здравната служба някой почука. Чистачката леля Маца я отвори и през нея влезе Кольо Орела. Прякорът му идваше от там, че на времето е бил един от активните въстаници срещу турците. Изражението на Кольо бе напрегнато и войнствено, а в очите му се четеше воля и решителност. Той заговори с гръмогласен тон, който закънтя силно, отразяван от стените на малкото помещение:
— Требва да ви кажа нещо! Слушате ли ме?
— Слушаме те — отвърна докторът.
— Стига сме търпели тия неща! Не видите ли кво става у селото? За ’сичко са виновни ония горе, сатанистите. Они са умрели, ама пак праат зулумища. Помните ли кога ги убиха, они изрекоха некакви лоши думи. Казвам ви, не са умрели, живи са и че стане много зле. Аз, Пенчо и Симо сме решили да отидеме горе и да запалиме онова сборище. Селото требва да се отърве от тия. Та с Пенчо и Симо, че отидеме и че запалиме сборището. Требва да туриме край на ’сичко това. Довечера у пет часа с тех двамата, че сбереме ’сички хора на площада и че им кажеме к’во требва да направиме. У пет да сте там! Разбрахте ли?
Аз, доктора и чистачката кимнахме одобрително, след което Кольо Орела си тръгна.
Пенчо Попарата и Симо Антов живееха със семействата си в началото на Карстфур, в красиви двуетажни къщи с големи дворове и градини. Къщата на Кольо Орела се издигаше сама, на върха на малкия хълм над гробището. Поради факта, че са били участници във войната, получаваха хубави пенсии и поддържаха домовете си в изрядно състояние. И тримата, въпреки преклонната си възраст, се считаха за будни хора, готови да се опълчат срещу неправдите — макар че преди няколко години точно те бяха най-големите поддръжници на новодошлите от „The renesans devil“. В малки селища като Карстфур будните хора винаги приемат новостите с отворени обятия.
В пет часа на площада се бяха струпали около четиридесет — петдесет човека. Върху старата сцена стояха Кольо, Пенчо и Симо. Чакаха до пет и половина, след което Кольо застана най-отпред и се провикна:
— Уважаеми съселяни, карстфурчани! Изправени сме пред нещо много страшно и ако не ’земеме мерки, може да умреме или да станеме изроди. Там горе продължават да стават ужасии и страхотии! Ония, дето ги застреляха, не са умрели, они са живи и прават магии, проклятия. Карат умрелите да излизат от гробовете и да безчинстват. Сигурно на ’секи от вас се е явявал дух на некой умрел. Нали така? А помните ли кога съживиха онова момче? Това беше дяволска работа, казвам ви! Аз, заедно с Кольо и Симо тая вечер, че отидеме горе и че запалиме това сборище. Ако некой сака да дойде с нас, да се яви тук и сега!
Никой не се качи. Кольо Орела отново извика:
— Айде, айде, требва да сме единни! Трябва да се стегнеме и да нападнеме проклетниците. Иначе они, че избият нас! Че ни избият един по един, като пилци!
— Ние! — двама младежи и един възрастен мъж се качиха на сцената. Кольо отиде при тях и ги потупа по рамото:
— Браво на вазе, браво! Това са смелчаци! Браво, момци, поздравявам ви! Ако още некой реши да дойде, довечера у девет да ме чека пред къщата на Пенчо!
— Вижте, господа — от тълпата се чу гласът на кмета Елин Милин, — предлагам ви да отложим това дело. Нека първо да извикаме белоградчишката полиция и да оставим на тях да свършат работата, а ако не го направят, тогава да предприемаме други действия.
— Не! — решително отговори Кольо Орела. — Никой нема да поверва на тия истории! Ако не го направиме сами, никой нема да ни го направи! Ако некой друг сака, довечера у девет да е пред Пенчо! Ясно ли е?
Този път тълпата запази пълно мълчание.
През цялата вечер се двоумях дали да не отида пред къщата на Пенчо Попарата. Нерешителността на съселяните ми ме плашеше, а желаещите бяха твърде малко. Все още таях надежда, че случващото се в Карстфур е плод на масови халюцинации, а ако пък не е, полицията и гражданската отбрана биха били нащрек. Легнах с тревогата, че не съм пред Пенчовата къща и че някои съселяни са по-смели от мен. Въпреки всичко, аз се осланях на разума, а той ми сигнализираше, че ако тръгна на война ще направя голяма грешка.