На петнадесети февруари се случи нещо изключително лошо, което почерни моето семейство и събуди от дълбокия сън желанието ми за бунт. Татко, който през деня отиде в близката гора за дърва, не се завърна вкъщи. Аз, майка и някои от съседите тръгнахме да го търсим, въоръжени с с пушки и газови фенери, но за огромно съжаление, не го открихме. На следващия ден Дельо Майстора намери горна дреха и галоши до оградата, деляща селото от Смедов хълм. В началото не вярвах, че тези неща може да са на татко, защото гората, към която се бе запътил се намираше на голямо разстояние от хълма. Когато обаче отидохме при Майстора, аз с ужас установих, че дрехата и галошите са тези, с които татко бе тръгнал за дърва. По тях имаше остатъци от съсирена кръв. В първия миг щях да полудея от гледката, но веднага след това в мен се надига едно неприятно чувство, а то бе жажда за война, за мъст! Независимо от всичко, сам или с други, аз трябваше или да се изправя очи в очи с врага, или да изчезна някъде далече. Не знайно защо, може би бях в плен от някакъв инстинкт, но в тогавашния момент предпочитах да воювам и да се опитам да отмъстя за баща си, отколкото да избягам като някой страхливец!
След като до двадесети февруари татко не се появи, ние решихме да го погребем, или поне да погребем онова, което бе останало от него. Все още таях надежда той да е оцелял, но осъзнавах, че тази надежда е по-скоро илюзорна и татко бе мъртъв, оглозган и обезобразен, или превърнат в безпощаден звяр.
На погребението дойдоха малко хора, главно общински работници, някои съседи и близки, които изпратиха почти празния ковчег до гробището, намиращо се на малкото хълмче с изгорялата Кольова къща в другия край на селото. Не бях стъпвал в това гробище от много отдавна, може би откакто почина дядо ми. През цялото време наблюдавах с умиление плачещата и предалата се на злощастната съдба моя майка, като чувството за мъст, надигащо се в мен, се засилваше още повече и повече.
Когато се добрахме до гробището, аз с уплаха забелязах, че много от гробовете бяха разровени. В дупките се виждаха отворени ковчези, в които се белееха човешки скелети и кости или почернели от разлагане човешки трупове. Навсякъде се носеше миризма на мърша и на разложено, а атмосферата на това място бе толкова ужасяваща, че аз затворих очи и стиснах глава, за да прокудя обзелия ме силен ужас. Набързо, без излишни церемонии, гробарите положиха ковчега, след това побързаха да го затрупат с пръст и да напуснат гробището. Аз си тръгнах тичешком, стараейки се да не поглеждам към многобройните зейнали дупки. Все пак шокът, който изпитах не бе така силен, защото сетивата ми вече бяха приспособени към угнетеността, присъща на цялата обстановка.
За осъществяването на бунтовническата идея помогна и един наскоро завърнал се в селото професор — Калчо Малиничов, който дълги години бе живял във Варшава. Целта на обичащия родната стряха професор бе да помогне на съселяните си да се избавят от проклятието, обладаващо все по-силно отчаяното село.
Когато на девети март, в късния следобед се връщах от работа, потънал едновременно в грижи и ярост, аз срещнах тази знаменита личност и двамата проведохме разумен разговор, който възвърна част от надеждите ми и ми даде воля за борба. Той заяви, че в Полша успели да се справят с „ренесансовите сатанисти“, които се отдръпнали от много завладени от тях села и градчета. Изтъкна, че невинаги се е стигало до победа, но било важно да се опита, защото в противен случай селото би останало напълно обречено. Двамата трябваше да действаме експедитивно и да съберем колкото се може повече хора във възможно най-кратък срок. И евентуално, да се подготвим за паническо бягство в случай на неуспех, тъй като тогава ще настъпи „истинският апокалипсис“. Но според думите му, много по-добре немили-недраги в безопасна среда, отколкото живеещи под собствен покрив в условията на непрекъснат стрес.
Професор Калчо Малиничов бе необикновено спокоен и сладкодумен и до края на деня с него убедихме тридесет мъже да дойдат с нас. Това не бяха кой знае колко хора, но на фона на мрака и апатията, тези тридесет души бяха огромен успех. Все пак предупредихме всички жители да се подготвят за бягство и до колкото разбрах, по-късно някои бяха започнали да събират по-важния багаж.
Това, което бяхме намислили, трябваше да го направим тази вечер, защото на следващия ден щеше да бъде късно. Някак си, по някаква необичайна логика „ренесансовите сатанисти“ успяваха да научат кой им готви война и нощем, по тъмно, те нанасяха своя ответен удар — така, както сториха със семействата и домовете на Кольо Орела, Пенчо Попарата и Симо Антов.