Калчо Малиничов ми разказа следното, говорейки със своя научно-интелигентен стил, типичен за някои знатни съсловия на нашето общество:
— Еретичната организация „Ордена на ренесансовите сатанисти“ има дългогодишна история, която не е описана в нито един учебник, в нито една книга, в нито един съхраняващ се в архивите документ. В по-ранни писмени сведения, когато думата „ренесанс“ не е имала това значение, те били просто „Членовете на Пизанския орден“, по-късно изразът „ренесансови сатанисти“ бил заменян с известните „тамплиери“, „масони“, „йезуити“ или „езичници“, а в още по-съвременните исторически писмености — просто със „сатанисти“. Даже в някои архивни писания, съхранявани в Британския музей, Лувъра или Пражкия исторически музей, лесно може да бъде видяна поправката — около някои от тези слова фонът е по-светъл и разстоянието до съседните думи е значително по-голямо от нормалното. В други книги необяснимо са изтрити абзаци, а някъде дори липсват цели страници. Това го видях лично с очите си, при многобройните си ходения в някои от тези красиви музеи. Мисля, че за промените в историята са виновни военните институции и техните секретни поделения, както и някои държавни отдели, които от години изследват „ренесансовите сатанисти“ и според които никой и за нищо на света не бива да научава за скверните мероприятия на опасния култ.
Ние, тридесет и двамата мъже, бяхме определили среща в девет часа вечерта пред дома на Калчо Малиничов, намиращ се близо до централната зона. Нито един не измени на обещанието си и в девет и тридесет всичките тръгнахме с уверени крачки към хълма. Аз предупредих майка ми да бъде нащрек и при появата на опасност да се изнесе колкото се може по-бързо към гората. Майка беше жилава и здрава жена и затова вярвах, че ще успее да избяга или да се скрие от внезапна опасност.
Аз и Малиничов решихме да бъдем най-отпред и първи да се срещнем с най-долната и най-отвратителна челяд на света, който обитавахме. В този момент не съзнавах дали решението ми е породено от някаква младежка смелост или по-скоро от неистово желание за отмъщение, но ако предварително знаех силата на това, срещу което трябваше да се изправя, никога нямаше да го направя по такъв безумен начин. Дори навярно щях да се откажа от нощната офанзива и да предпочета бягството. Защото в онази лунна нощ, майката земя, където сме се родили и израснали, която ни е хранила, пазила и дарявала с радостите и разочарованията на живота, ни показа най-изроденото, най-богохулното свое лице, като по този начин ни тласна завинаги да изгубим доверие в привидната идилична подреденост на заобикалящата ни Вселена.
IV
Всички имахме по едно шишенце светена вода, която Калчо бе приготвил специално за случая. Бяхме снабдени и с по един кръст, както и с по няколко скилидки чесън. Трима носеха пушки, а аз си бях взел клещи и остър нож, които щяха да ми потрябват по-късно. Тръгнахме като на парад през павираните, но тъмни и обезлюдени улички на централната част. Сградите, обсипани с многобройни скулптури или картини на най-различни същества, чернееха и се извисяваха като огромни паметници. Настроението беше потискащо и тягостно, почти никой не обелваше дума, всеки бе навел глава и потънал в тревоги, следвайки неначертания ни план.
Когато пресякохме пазарния площад, до ушите ми достигнаха слаби и заваляни звуци, идващи от катедралата. Погледнах към нея и видях мрачния ѝ силует, осветяван само от пълната луна. Входната врата бе отворена и плътна тъмнина бе превзела вътрешността ѝ.
Минахме по красивия старинен мост и се озовахме в реставрирания преди няколко години възрожденски квартал. Вече чувствахме осезаемо тежестта на надвисналата атмосфера, на красиво обновените, но пропити с тъмна злоба къщи. Тесните стръмни улици ни отведоха до малък калдъръмен мегдан, от който започваше гората от голи дървета, чиито назъбени клони изглеждаха призрачно на фона на сивкавото небе. Извадих клещите и започнах да режа телената мрежа. Ние, естествено, можехме да минем от другата страна на хълма, където нямаше мрежа, но тогава щяхме да загубим най-малко един час, а времето ни бе ценно. След няколко минути цяло парче падна на земята и в мрежата се оформи голяма дупка.
Входът към ада се отвори.
Беше тихо като в рог. Не се чуваха нито врабчетата, нито жуженето на вятъра, нито шумоленето на клоните. Гората изглеждаше мъртва и от никъде не се забелязваха признаци на живот. Движехме се бавно и предпазливо, като се оглеждахме на всички страни. Луната огряваше повърхността на земята с бледожълтия си диск, показващ се измежду голите клонаци.