Чухме шум зад нас и когато обърнахме глави, видяхме как черните същества излизат от вратата, по която преди секунди минахме ние! Понечих да тръгна напред, но се заковах на място, защото и от тази посока идваха уродливи създания. След секунди вече бяхме оградени от всички страни!
Противната миризма на мърша стана непоносима, а грозните физиономии на зверовете всяваха апокалиптичен ужас. Почувствах как пипалата на отчаянието отново ме обземат, как прегръдката на паниката става все по-здрава, все по-силна. Съществата се хванаха с лепкавите от разложението ръце и с дрезгави гласове започнаха да изричат до болка познатите ни древни проклятия, с които извършваха дяволските си ритуали:
— Гдег, бдаб, хтерес хтуес! Осуд охталиган гшег фтер! Сатана мустахаб корир делиб! Аравреду, вбещин агот топодур!…
Няколко от нашите се хванаха за коремите и се сгърчиха в болезнена агония!
— … Схедир ренесанс отух птолу! Асуматх агот росипгон птолу!…
Те паднаха безчувствено на земята, а от устите им потече кръв. Още няколко човека тупнаха върху сухата пръст, като по лицата им се изписа неописуема болка. Аз усетих много силно стягане в гърдите, сякаш ме бяха вързали с дебело въже и затягаха примката. Виждах един-единствен път към спасението и осъзнах, че трябва да действам бързо. Извадих шишенце със светена вода и пръснах към едно от гнусните чудовища. Течността опари съществото по лицето и то пусна останалите две, хващайки се за болезненото място! Тогава се втурнах покрай ранения звяр и си проправих път напред и надолу — към гората, към Карстфур, към спасението! Тичах с всичка сила, като крещях несвързани думи, но накрая се спънах в един храст и се озовах върху прашната камениста земя.
Лежах на твърдата почва, опитвайки да вляза в ритъм. Но единственото, което чувах — по-скоро в съзнанието, отколкото в ушите си — бяха далечни, но силни гласове. Сигурен бях, че това са проклятията, изричани от приелите демоничен вид „Ренесансови сатанисти“:
— … фепер осег, агод птолу! Дирлиб ренесанс, хтерес хтуес! Истпес, охталиган гшег бдаб…! — гласовете летяха в тишината. Чувствах как те ме грабват и ме пренасят някъде далеч, отвъд безкрая.
— Борисе, стани! Борисе, чуваш ли? — някой ме разтърсваше силно. Отворих очи и зърнах петима от моите другари — бай Горан, Вичо Стоилов, Кимон, Станко и Рафаил Рогата.
— Айде, Боре, да бегаме! Ония убиха ’сички, само ние останахме! — говореше разпалено Вичо Стоилов.
— Тръгнахме по тебе, когато блъсна оная гад! Сега требва да бегаме бързо! — намеси се Кимон. — Айде ставай, Боре, и да бегаме!
Аз се изправих и, накуцвайки, тръгнах с тях. Зад мен продължаваха да се ехтят гадните, проклети и все по-набиващи се в мозъка ми гласове:
— … фосод ехер гдаг ренесанс! Дирлиб мустахаб аго пуцез! Ивдиба удо гшег устаг…!
Тичах надолу по инерция, краката ми бяха отмалели, а силите ми — изцедени. Заедно с мен, запъхтени и разбити от неизмеримия стрес, бягаха малцината ми съратници. Виждах между дърветата оскъдните светлини на селото, но те все още ми се струваха далечни, недостижими.
Земята изригваше пред нас и от нея се подаваха черни и противни същества, приличащи на онези горе, разлагащи се човешки глави мърдаха по сухата пръст, злокобни звуци огласяха ширналата се гора, но ние не спирахме да бягаме. Опитвахме се да не забелязваме тези препятствия, бяхме преживели твърде много, за да се вцепеняваме от тях. Единственото, което трябваше да направим, бе да се доберем до селото.
Блъскахме се в дърветата, спъвахме се в неравностите и изсъхналите храсти, но веднага се изправяхме и продължавахме да тичаме. Аз не усещах болка, нито някакво телесно неразположение, бях се отдал единствено на борбата за оцеляване.
Карстфур бе близо, съзрявах първите къщи, осветени странно от бледожълтата светлина на месечината. Виждах и изрязаната от мен дупка в телената мрежа. Още няколко крачки и щяхме да се измъкнем.
Проврях се през отвора и усетих под краката си неравния твърд калдъръм на малкото площадче. Вече бях извън злокобната гора, вече се намирах в Карстфур! Спрях, обърнах се и забелязах, че петимата мои приятели стоят до мен. След това се строполих върху един камък и задишах със силно и неравномерно хриптене, поемайки дълбоки глътки хладен въздух. Гореща пот се стичаше по лицето и дрехите ми. Наведох глава и я обхванах с шепи, опитвайки да не мисля за случилото се горе. Но това не се получаваше, защото до възбуденото ми съзнание долиташе полифоничната феерия от грачещите, безумни и проклети звуци, издавани от свирепите чудовища, обитаващи „Сборището на ренесансовите сатанисти“.