Силен вик ме извади от унеса — това бе гласът на Рафаил Рогата! Отворих очи, погледнах към него и видях, че стреснатият му поглед сочи към селото. Започнах да се взирам напред, за да разбера какво е привлякло вниманието на моя приятел и… изведнъж застинах от внезапния ужас, който ме връхлетя със силата на изригващ вулкан!
В първия момент някаква мисъл се мъчеше да проникне в съзнанието ми, а именно — всичко е нереално и е плод на някакъв налудничав стрес, но въпреки че наистина исках и се надявах да е така, за огромно мое съжаление, се наложи да я игнорирам. Защото навярно и при най-кошмарните ми сънища или при най-черните ми представи за бъдещето, предвид тежкия и изпълнен със стрес мой живот, не смеех да помисля, че очите ми ще станат свидетели на нещо подобно. Дори и в най-страховитите разкази на Едгар Алън По, и в най-мрачните картини на Франциско Гоя или Йеронимос Бош няма нищо толкова брутално, за да може да бъде сравнявано с онова, което приближаваше към нас.
Отначало видях белезникав лъч високо над мен, идващ навярно от манастира и насочен към върха на катедралата, извисила черната си кула в средата на площада. От самата катедрала се показваше друг лъч, отиващ към малкия хълм с изгорялата Кольова къща. А отсреща, в подножието на хълма, където беше гробището, се случваше нещо неописуемо, нещо изключително зловещо, изродено и гнусно, което умът ми все още отказваше да приеме в истинските му стойности! Там, в този осквернен от злите сили некропол, на светлината на призрачната луна видях ясно как ОГРОМНИ ОРДИ ОТ МЪРТЪВЦИ ИЗЛИЗАТ ОТ ГРОБОВЕТЕ СИ и се стичат като черна лава по тъмните улици на селото! Възкръсналите се придвижваха с разкривените си, патологични, пъплещи походки, подреждайки се в някаква пъклена закономерност, завземайки бавно и методично всяка една уличка, като лека по-лека приближаваха централната зона. Чувах отчаяни човешки стонове, наред с чупене на стъкла и разбиване на врати. Откъм катедралата се извиваше грозна мелодия, която сякаш теглеше и приветстваше мъртъвците да пристъпват все по-напред, а някъде зад нас, където трябваше да се намира Сборището, продължаваха да ехтят злокобните, убийствени и магьоснически слова, извисяващи се като гибелна тягост над цялата гротескна епопея:
— … Фтогул усек гдефтон удур! Агот гдег усед офталиган гшег! Загур птолу есаг бдаб…!
Това бе прекалено абсурдно, прекалено потресаващо! Сякаш адът бе слязъл на земята и светът се пържеше в капана на „свещената война“. Чувствах как ритъмът на сърцето ми се усилва неимоверно, как въздухът не достига, за да напълни дробовете ми, как ноктите на слабостта ме поемат и ме пренасят в дебрите на умопомрачението. Една мисъл ме изтръгна от безпомощното положение, в което бях изпаднал. Тази мисъл бе: „Майка ми“! Тя беше сама в къщи, беззащитна, изоставена, безсилна. Аз хукнах по една тясна и стръмна пътечка, блъскайки се в стените на старите къщи. Чух да се крещи името ми и това навярно бе някой от моите другари, обаче стремежът да достигна до моя дом силно надделяваше над здравия ми разум.
Пресякох реката и се озовах на площада. От катедралата звучеше странната, груба и обладаваща музика. Тя долиташе до ушите ми, опитваше да пробие мислите и да изпълни съзнанието ми. Вдясно от мен долетяха силни човешки писъци и аз се обърнах в тази посока. Няколко мъже по долно бельо се стремяха безрезултатно да спрат прииждащата тълпа мъртъвци, но уродите ги обезглавяваха и разкъсваха по невъобразимо жесток начин. Тръгнах към дома ми, като кривнах по една малка уличка, за да не попадна под лапите на изчадията. Тичах като луд, молейки се единственият ми родител и жив роднина да е незасегнат от застрашителната и настъпваща напаст.
Блъснах се в някаква бала със сено и сухата трева се разпиля по пътеката, но бързо се окопитих и продължих напред. От всички страни ехтяха звуци от чупене на различни предмети, безпомощни човешки викове и отчаяни ревове на животни.
Щом завих по друга тясна улица, изведнъж пред мен изникнаха десетина ВЪЗКРЪСНАЛИ ТВАРИ! Дрехите им бяха мокри, кални и скъсани, а косите им — сплъстени и мазни. Телата на някои бяха напълно разложени и на мястото на главите се белееха черепите им, на други кожата им бе тъмна и сгърчена, лицата им — озъбени и извити в смъртно-усмихнато изражение, а при трети самите глави липсваха върху раменете. Мъртъвците приближиха до мен и ме наобиколиха; сякаш и този път инстинктите ми заработиха и аз набързо напипах другото шише със светена вода, отворих капачката и опръсках един от тях, миг преди да ме хванат с кокалестите си ръце. После побягнах назад и свих по друга пътека.