Излязох на главната улица и тръгнах към нас. Шосето бе относително спокойно, но се чуваха писъци и блъскания откъм някои от къщите. Няколко човека излязоха от домовете си и се втурнаха надолу, към реката и голото било. Виждах моята къща и там засега всичко изглеждаше спокойно, даже зърнах уютната светлина на газовата лампа, идваща откъм прозореца. Затичах се и спрях точно пред нея. Ала когато погледнах през светлия, но счупен прозорец и съзрях случващото се вътре, аз рухнах психически, смазан и отдаден на безсилието.
На оскъдната светлина видях как НЯКОЛКО ЧУДОВИЩНИ ТВАРИ ДЪРЖАТ ВИСОКО МЪРТВАТА ГЛАВА НА МАЙКА МИ И НАВЕДЕНИ ПОД НЕЯ ПОГЛЪЩАТ ЖАДНО КАПЕЩАТА КРЪВ! Лицата им изразяваха див варварски бяс, очите им олицетворяваха цялата ярост и злоба на света, а кървясалите им усти мляскаха бездушно бляскавата живителна червена течност! По-навътре други се бяха скупчили и разкъсваха падналия и окървавен неин труп. Почувствах, че сърцето ми няма да издържи на напрежението и аз се отдадох на истерията:
— Нееееееееееееее! — крещях отчаяно, чувствайки как звездното небе пада върху главата ми.
— Неееееее, майкоооооо! — краката ми се подкосиха и аз се строполих на земята.
— Нееееееее, майкоооооо! — гласът ми бе загрубял и се губеше в риданията, разтърсващи ме като удари с чук.
Тъмнината бе навсякъде — мрачна, зловеща, разсичана и раздирана от безпомощния ми рев. Светът изчезна в глъбините на здрача, а обезверените викове, които издавах, сякаш отлетяха далеч, далеч в безкрая. Остана само тишината, тази черна тишина на безсъзнанието и избавлението.
— Борисе! Борисе! — някакъв глас ме изтръгна от припадъка и ме накара да отворя очи. Двама души с изплашени изражения ме теглеха нанякъде. Споменът от преживяното ме удари като мълния и аз отново изкрещях панически! Един от двамата натисна устата ми с ръка. Изправих се и погледнах към мрачната улица, осветявана единствено от луната. Недалеч от нас съзрях прииждаща глутница мъртви създания, идващи с бавни, изродени крачки към нас. Аз скокнах, тласнат от някакъв вътрешен импулс, и побягнах по стръмните пътеки, водещи извън селото.
Видях, че пред мен крачат моите спасители — двама съседи от близките къщи. Пресякохме долината и тръгнахме към голото и полегато било, зад което се чернееше гъстата гора. Забелязвах как и други хора бягат нагоре, за да се избавят от това осквернено, обзето от богохулни сили селище. Сърцето ми се тресеше в гърдите, но аз не спирах. Тичах, въпреки че краката ми отмаляваха, тичах, макар ръцете и главата ми да бяха клюмнали безпомощно — но съзнавах, че трябва да се махна, да се спася, да избягам.
По някое време, отпуснат и изтощен от умора, аз достигнах гората. Усетих чистия и хладен въздух, почувствах лекия повей на ветреца и чух слабия шум на боровите листа. Облегнах се на едно дърво и бавно се свлякох на земята. Дишайки дълбоко, се обърнах назад и насочих поглед към прокълнатото родно село. Дочух отново грозните ритмични проклятия, издавани от „ренесансовите сатанисти“, до ушите ми дойде и страховитата съблазняваща музика от катедралата, звучаща зловещо сред какофонията от безбройни писъци на обикновените мирни карстфурчани. Изправих се и тръгнах смело навътре, в тъмната сянка на гората. Чувствах как угнетяващата тегоба бавно се изтръгва от съзнанието ми, как товарът от гърдите и плещите ми постепенно олеква. Стараех се да не мисля за случилото се, да не правя равносметка на събитията, крачех с бавни стъпки покрай гъстите дървета освободен от напрежението и понесен от красивите криле на спасението.
V
В студената сутрин на десети март, малко преди оранжевите лъчи на слънцето да се покажат над хоризонта, аз се добрах до село Салаш. Бяла слана бе покрила първите зачатъци на зелена трева, а слаб леден ветрец идваше откъм слога, образуван от задните стени на Салашката гора и Ведерник, показвайки още по-отчетливо пълния противовес между топлата лунна вечер и хладната мразовита сутрин. Студът, съчетан с влагата ниско над земята, придаваха особено очарование на изгрева, който отново предвещаваше слънчев и хубав ден.
Единствен аз, сгушен в оскъдните дрехи върху себе си, се бях настанил на една пейка на площада и кротко очаквах съдбата си. Около мен селото се събуждаше за новия ден и много хора се запътваха към работните си места, намиращи се в многообразието от работилници, бакалници, магазини и учреждения. Не виждах нито един карстфурчанин — може би избягалите са поели по други пътища, в други села или други части на Салаш.