Мъж и жена на възраст около четиридесет се приближиха и ме погледнаха със съчувствени очи. Жената заговори с нежен глас:
— Откъде си, моето момче?
— Карстфур… — едва процедих през устни. Силите вече ме бяха напуснали.
— Ела с нас — мъжът ми подаде ръка и ме вдигна, а след това двамата ме заведоха у тях.
Мъжът и жената, които бяха съпруг и съпруга, се оказаха много гостоприемни хора и решиха да се грижат за мен, докато се възстановя от преживяния стрес. Бяха чули за нещо страховито, случващо се в Карстфур и ме разпитваха доста, но аз не им разказах нищо, защото не исках да се връщам към онази ужасяваща нощ, отнела толкова много от психиката и разума ми. Домакините не ме притискаха, очевидно разбираха как се чувствам и каква мъка би ми причинило такова споделяне.
След пет дена се свързах с приятел от ученическите ми години, който работеше в града, и той ми намери работа в една грънчарска работилница. На сбогуване поблагодарих на великодушните домакини и с обещания някой ден да се върна, за да им се отплатя за услугата, аз поех по пътя към Белоградчик.
Живеех при приятеля ми, работех усърдно и двамата с него редовно плащахме квартирата ни. Но на първи май, малко след като си тръгнах от работа, пред мен спря военна кола и от нея слязоха двама униформени.
— Вие ли сте Борис Филипов Андреински? — попита единия.
— Аз съм — отвърнах.
— Последвайте ни.
Откараха ме в София, в една кантора, където подписах клетвена декларация, че няма да разказвам какво се е случило в Карстфур, също така да и не споменавам нищо и на никого за „ренесансовите сатанисти“ или Сборището. В замяна на моето мълчание, те ми осигуриха безплатно следване във Военната академия, прилична студентска стипендия и голям новопостроен апартамент в централната зона на София, свързан с електричество и снабден с радиоприемник. Военните бяха изключително мили, даваха ми всичко, от което се нуждая и се грижеха за мен като за глезена рожба.
След завършването на академията ми осигуриха жилище и работа като военноотчетник в развиващия се добруджански град Генерал Тошево. Там се устроих добре, ожених се за прекрасна съпруга и създадох семейство с две момчета, които в последствие също си уредиха живота. И всичко това ми бе дадено заради мълчанието, което трескаво спазвах.
До тези дни!
До, преди да започна моята история!
Шестдесет и седем години след ужасните събития и шест дена преди да се наема да напиша тази изповед, аз чух страшната диагноза от лекаря ми. Оставаха ми броени дни живот. Броени дни, през които колкото и егоистично да звучи, трябваше да намеря начин да се освободя от тежестта в душата ми, раздирала ме толкова години. Но преди това изпитах нужда на всяка цена да видя за сетен път моето село.
Същата вечер, след като лекаря ми съобщи за болестта, аз наредих на малкия ми син да се качим в колата и да ме закара до родния белоградчишки край. Той покорно се зае да изпълни изконното ми желание и на другия ден сутринта ние вече се носехме по шосетата, свързващи двата отдалечени района.
Откакто избягах от Карстфур, аз узнах много малко за селото. Научих, че то е изтрито от всички карти на България. Така и не видях никой от спасилите се мои съселяни, знаех само, че военните пазили зорко злокобната местност, като поставили бариера и патрул, който не е трябвало да пуска никого, както от едната така и от другата страна. Но до колкото разбрах, след падането на комунизма, всичко се успокоило и военният патрул бил премахнат, защото държавата нямала възможност да отделя пари за такъв тип секретни операции.
Година след моето пенсиониране, аз се сприятелих с един човек, работещ в контраразузнаването. С него поддържах силна приятелска връзка и той ми даде всичките секретни сведения за Карстфур и „Ордена на ренесансовите сатанисти“, които приложих в началото на историята ми.
Пристигнахме в Белоградчик през ранния следобед, където обядвахме в местна кръчма, след което поехме по пътя за целта ни. Половин час по-късно вече се намирахме между селата Салаш и Куцаровци, откъдето започваше разбития път за Карстфур.
Минахме край ръждивата бариера и тръгнахме към гората, където пътеката правеше тесен пролог между гъстите дървета. Мощната „Тойота“ едва смогваше да се задържа върху неравното шосе. Колкото повече приближавах моето родно село, толкова по-учестено биеше изтощеното ми от годините сърце. Ситни капчици пот се появиха върху лицето ми, аз се вдървих и разтреперих от появилото се душевно напрежение.
— Татко, добре ли си? — попита синът ми, който все още не разбираше къде искам да отида и ме гледаше със съмнителен и съжалителен поглед.