— Добре съм, момчето ми. Давай напред.
Гората свърши и ние се озовахме в огромна гола местност, пълна с изгнили части от дървета. След това пред погледите ни се появи моят Карстфур — мрачен, черен и зловещо скътан в неприветливата котловина между Салашката гора и Ведерник. Тягостната атмосфера и адската сянка на печал отново ме завладяха, но аз знаех, че не бива да се отказвам от стремежа си. А синът вече ме поглеждаше с голяма доза подозрителност.
Придвижихме се покрай грозните руини, останали от къщите на Пенчо Попарата и Симо Антов и аз по навик погледнах към близкото хълмче, в чиято основа се простираше страховитото и плувнало в морето на злъчната паст гробище, а на върха му като остри мемориали чернееха останките от дома на Кольо Орела.
И пътят в селото бе разбит, неравен, нямащ нищо общо с онзи от преди повече от шестдесет години — къщите бяха прогнили и порутени, а тук-там се срещаше някой гърбав странник, който сякаш се сливаше с цялата прокълната идилия. Всичко бе тихо и смълчано, по калните дворове не се срещаха животни, по въздуха и земята нямаше насекоми.
Минахме по централните улици, които също изглеждаха пусти и унили. Великолепните сгради от моето детство сега олицетворяваха деградацията — прозорците бяха счупени, малкото останали парчета стъкла — покрити с дебел слой прах, а долу магазините и занаятчийниците, някога звънливо посрещали клиентите си, сега зееха разбити. По земята, редом с изронените отломки от стените, се показваха части от фасадни елементи, фризове, балюстри, первази и други декоративни украшения.
Свихме към моята къща. Когато наближихме, аз помолих сина да спре пред нея. Той вече ме наблюдаваше с нескрита тревога и по погледа му разбирах, че желае да се махне по-скоро от тук.
Но аз не можех да си тръгна!
Не и сега!
Прозорецът бе счупен, също както си го спомнях последния път. Погледнах вътре и… духовете от миналото за секунди запълниха с цялата си сила съзнанието ми, все едно всичко се бе случило вчера. От внезапния порив на стрес, който изпитах с цялата му мощ, сърцето ми заблъска в гърдите. Вътре, легнал върху слой прах и покрит с огромно количество паяжина, лежеше пожълтелия от времето ЧЕРЕП на майка ми, а встрани от него, заели странно положение, белееха другите части на обезглавения ѝ скелет. В този миг от недрата на паметта ми изникнаха множество спомени за моята майка, убита по особено коварен начин и останала непогребана на това враждебно място. Спомних си и за баща ми, който изчезна безследно, оставяйки мъртвите си кости неоткрити или (за разлика от майка ми) превръщайки се в свирепо, безпаметно чудовище. Искрено се надявам в близко бъдеще някое от моите деца, след като прочете историята, да дойде тук и да свърши това, което няма да мога да сторя през този ден, а именно — да направи прилично погребение на моя родител, или поне на това, което е останало от него. Защото за момента това бе невъзможно.
Аз смутен отстъпих няколко крачки и се блъснах в единствения автомобил тук — този на сина ми. Той ми помогна да се кача в колата и след това заговори с напрегнат глас:
— Татко, трябва да се махнем оттук.
Не му отговорих нищо и двамата потеглихме.
На връщане минахме през площада и аз загледах злокобната катедрала, извисила се като черен обелиск над цялото село. Видях отсреща да сивее амфитеатралния и полуразрушен възрожденски квартал, над който започваше гората, съставена от грозни, стърчащи и изсъхнали от преди много години дървета. Не исках да поглеждам по-нагоре, защото вълните от суеверен страх вече преминаваха като електрически импулси през слабото ми тяло. Дадох знак на момчето ми да ускори скоростта, за да се махнем по-бързо от тук.
На излизане от Карстфур, при изкачването на голото било, малко преди разбития черен път да влезе в гората, аз помолих сина ми да спре. Оттук се показваше пленителна гледка към цялата околност и към една местност, към която всячески избягвах да поглеждам през краткия си престой тук.
Слязох от колата и, усещайки мръсния въздух, аз се изкашлях инстинктивно, но още не поглеждах към ширналата се котловина. Колкото и да го желаех знаех, че не мога да устоя на все по-напиращия стремеж да надзърна в онази посока. Бавно извърнах глава и отворих широко очи.
И за последен път в моя живот видях този мрачен манастир, наречен „Сборището на ренесансовите сатанисти“.
Огромните сгради и високите кули чернееха тайнствено, пленително, заплашително на фона на светлосиньото небе. Със своето неземно величие, със своята пагубна красота, те властно закриляха цялата котловина от позитивните и хармонични сили на доброто. Нима е възможно тази маскирана с красива архитектура обител да е скрила толкова притаена злоба и дебнещо проклятие в себе си, способни да затрият цяла общност от разумни хора и да я захвърлят в бездната на прокобата? Не зная дали в оскверненото място още живееха уродливите и пропити с жертвена кръв същества, ако изобщо тяхното съществуване може да се нарече живот, но сянката на злото продължаваше да извира като мощен гейзер и да въздейства с титаничната разколна проницателност върху осъденото на вечни страдания землище. „Орденът на ренесансовите сатанисти“, това гротескно по своите мащаби сатанинско братство, убило толкова много хора по света, унищожило толкова много семейства и завладяло толкова много селища, все още битуваше тук под една или друга форма и погубваше малцината останали нормални живи създания.