— Бенджамин, скъпи, добре ли си? — гласът на Шона прекъсна мисълта му.
— Да, скъпа. Защо?
— Кейт и Мари пристигнаха, ще дойдеш ли? Вече тридесет минути стоиш в банята, а ми каза, че отиваш само да си измиеш лицето. Притеснявам се.
— Ей сега излизам. След минутка ще дойда.
Бенджамин искаше да си спомни още някой фрагмент, свързан със съществото, който да е убягнал от спомените му, но в изтормозения му разсъдък цареше тотална бъркотия. Той отвори вратата на банята и тръгна към всекидневната, където двете му дъщери го чакаха с голямо нетърпение.
— Татко, какво се е случило с теб? — извика притеснено Кейт, като машинално се отдръпна от прегръдката на баща си.
Мари, гледайки от по-голямата си сестра, направи същото.
— Нищо ми няма, скъпи мои красавици, просто претърпях инцидент?
— Какъв инцидент, татко? — попита с тъжно изражение Мари.
Тя бе на осем години (с четири по-малка от Кейт) и все още изпитваше дълбоката привързаност към баща си, характерна за малките момичета. Бенджамин я хвана за кръста и я вдигна високо, след това каза бодро:
— Ухапа ме някакво животно. След два дена ще ми мине.
— Какво животно? — въпросите на малката нямаше да спрат скоро, затова Бенджамин използва следната тактика — завъртя я силно във въздуха и после я свали на един от столовете, подредени старателно около масата.
— Такова животно, което, ако не си изядеш обяда, ще дойде и теб да ухапе.
— Татко, не ме плаши.
— Няма да те плаша, защото ти си добро момиче и винаги си изяждаш храната, нали така?
— Да, татко, винаги си изяждам храната — усмихна се Мари.
Вкусният обяд бе сервиран от Шона, която имаше славата на доста добра домакиня. След това всички седнаха около масата и започнаха да поемат с охота порциите вкусна картофена яхния. Бенджамин разпита Кейт и Мари за училището, после поговориха с Шона за работата ѝ. Накрая разказа за новата къща, за красивата природа около нея, за чистия въздух, тишината и спокойствието на тази местност. След като се наобядваха и наприказваха, той се приготви да си ходи на вилата.
— Татко, няма ли да останеш тази вечер? — попита го Кейт.
— Не, мила моя, татко ти ще постои няколко дена там, а след това отново ще си дойде — в същия тон отговори той.
— А не можеш ли да ни вземеш и нас? — обади се Мари.
— Другия път ще ви взема, обещавам. Сега татко ви има нужда от спокойствие, а и трябва да поразчистя онази къща, че като дойдете, да се чувствате добре.
— Обещаваш ли?
— Обещавам ви.
Той целуна двете си момичета, след това — Шона, и излезе навън.
Веднага щом отвори външната врата на кооперацията, яркото слънце отново замрежи погледа му. Почувства непоносимо изгаряне по непокритите части на тялото си, както и внезапна, силна болка в главата.
Колата бе паркирана близо до входа и той изтича при нея. Влезе вътре, включи климатика и усети как постепенно нахлулият свеж въздух притъпи донякъде чувствителността на сетивата му.
Не можеше да шофира в това състояние, слепотата бе прекалено силна, много по-силна от преди няколко часа. Болката в главата стана раздираща, сякаш някой опитваше да пробие мозъка му. Той притисна слепоочията си с двете ръце и опита да се съсредоточи в реалността.
Трябваше да извика такси. Можеше да позвъни на Шона, на някой съсед или приятел, но не желаеше да притеснява никого с това свое страдание. Взе телефона, обърна се на другата страна, защото бе по-тъмно и се зарови в телефонния указател, където имаше номерата на няколко таксиметрови фирми.
Таксито се рееше плавно по гладките пътища. Бенджамин бе взел покривката, лежаща на задната седалка на автомобила си и с нея пазеше лицето и ръцете си появяващите се през стъклото убийствени слънчеви лъчи. Стараеше се да не мисли за нищо, дори и не отговаряше на въпросите на притеснения за здравословното му състояние шофьор.
Когато достигнаха до красивата къща, Бенджамин се разплати с шофьора, взе малката чанта с храна, която Шона грижливо му бе приготвила, обви тялото си с покривката и тръгна към вилата.
— Да ви помогна ли? — учтиво попита таксиджията.
— Не, не, благодаря, ще се справя сам.
— Ако имате нужда от помощ, можете да ме намерите по личния телефон. Аз вече зная къде живеете, а друг едва ли би се ориентирал в тая гора.
— Прав сте, наистина. Дайте ми го. Има вероятност скоро пак да пътувам към Сакраменто.