Шофьорът взе едно листче и химикал, написа номера си, след което го подаде на Бенджамин и протегна ръка за запознанство:
— Тим Стоун.
— Бенджамин Бърнстейн — отговори пенсионерът и двамата си стиснаха ръцете.
Сетне шофьорът се качи на таксито, включи двигателя и потегли към града, оставяйки страдащия мъж сам, потънал в своите страхове.
Когато Бенджамин влезе вътре, почувства приятния хлад на спасителната тъмнина. Отиде в стаята, определена от самия него за всекидневна, завъртя пръчката на ролетъчните щори, за да не влиза светлината и легна на мекия диван. Страшни мисли препускаха вихрено през пържещата се в кладата на адската болка глава, въртяха се като виелици във всички гънки на мозъка му и завземаха с ледения си порив обзетото от невъобразим хаос негово съзнание. В аптечката имаше аспирин, но по някакъв неопределим начин знаеше, че болкоуспокоителното няма да му помогне, както не му помогнаха йодът и спиртът в промиването на раната. Той беше болен и състоянието му се влошаваше. Непоносимостта към дневната светлина беше повече от застрашителна, тя отключи в много голяма степен чувството, което му бе много познато, а именно — страх. Страхът обаче бе доста по-различен от този при полицейските акции или при раждането на някое от децата. Той бе суеверен — пророчески страх, страх от неизвестното, от ПРОКЪЛНАТОТО, той го обхващаше със студените си пипала и бавно го пренасяше в клопката на първичния ужас.
През нощта
Лежейки на дивана, Бенджамин разсъждаваше върху състоянието си. Бяха му известни няколко психологически нива на страх. Първото бе стресът — когато организмът все пак съумява да контролира себе си, въпреки силните настойчиви вътрешни усещания; второто бе истерията — тогава човек дава воля на чувствата чрез писък или рев, което помага до известна степен на тялото да се овладее и поне частично да запази равновесието си, и третото ниво — паниката, когато организмът изпада в състояние на безумие и тялото, отказвайки да се подчинява на мозъка, става абсолютно неуправляемо. Той все още бе в първото ниво, но се намираше много близо до границата с второто. Болката в ръката увеличаваше силата си, а тялото му отслабваше главоломно.
Стана от дивана, взе една кутия с картофена яхния, отвори я, но дори и не я опита. Миризмата, макар и апетитна, му подейства зле, той затвори кутията и я прибра в хладилника. Очевидно неговият апетит се бе изпарил заедно с жизнеността му.
Умората, причинена от слабостта на тялото му, отново даде превес над всички негови планове. Той отиде до спалнята и се пъхна в леглото. Не след дълго се появи и сънят, идващ от най-мрачните дупки на съзнанието му, възнесен върху черните крила на прилеп.
Намираше се в гората, на същото място, където го ухапа странното същество. Макар че гората изглеждаше спокойна, страхът се беше впил в него като голяма пиявица, карайки го да диша тежко и неравномерно, и да върти глава напосоки. Той знаеше, че ще се случи нещо лошо. Това очакване го изпълваше с нарастваща несигурност, волята му да се изправи очи в очи с неприятеля отслабваше все повече. Не знаеше кое би било по-добре — събитието да се случи по-скоро и всичко да свърши бързо, или да се забави, отлагайки напред във времето сигурния крах.
Чувстваше, че то е наоколо. Не го виждаше, но по неопределени причини усещаше близкото му присъствие. Искаше да побегне назад, да се отърве от приближаващия звяр, но не можеше да помръдне от мястото си, сякаш бе закован с хиляди гвоздеи. Опита да извика, ала от устата му вместо звук излезе слабо хриптене.
„То идва“! — тази внезапно изникнала мисъл го порази с вледеняваща сила.
Главата му се развъртя напосоки, гърлото му инстинктивно започна да процежда тихи, но напористи стонове. Раздруса го някаква вълна, усети как тялото му натежа и сърцето му започна да пулсира трескаво. Нещо нетленно бе влязло в него. Беше сигурен в това. Когато опита да се размърда, да се освободи от невидимия натрапник, почувства единствено скованата неподвижност на крайниците си. Искаше да крещи, но гласът му сякаш бе изчезнал завинаги.
Отнякъде се появи глух звук. После се повтори… и потрети… Този звук изглеждаше по-реален от всичко, действаше на мозъка му по друг, по-различен начин. Изглеждаше, че някой забива пирони в дърво, навярно заковаваше тялото му към здрава повърхност. Зловещата картината на гората бавно избледняваше, давайки предимство на потока от силни удари. Той излизаше от обятията на съня и се връщаше към реалността.
На входната врата се чукаше!
Бенджамин стана рязко и тръгна към вратата. Въпреки че се бе стъмнило, той виждаше доста добре и за секунда достигна до вратата. Напипа ключа и светна лампата. В този миг ярко белите лъчи едва не изпържиха мозъка му, а главата му щеше да се взриви от внезапната ударна болка. Инстинктивно притисна очите си с едната ръка, а с другата напипа ключето, с което изключи осветлението.